— Тъй ли? — вдигна вежди войводата. — А тогаз кой го е убил?
— Сам Февзи Балабан. За пари и други мурафети. — Хаджи Молла почака с надежда, че аянът ще отвори дума за случката, но очевидно Тахир ага нямаше намерение да се обади. „Като са се изтрепали, майната им!“ — това можеше да се прочете на хубавото му лице. Но кятибинът нямаше намерение да свършва: — Тайфата на Февзи е искала да задигне момичето не за някого от своите, а за друг, който им е платил за бастисването. И ако поразмислим — натърти, — ще излезе, че тоя, дето е пазарил тайфата, е кабахатлията за два човешки живота. Е, ако смъртта на Лютви Елханоглу може да се припише на кавгите му с Февзи, за хаджи Нойко трябва да държим виновен само оня, мющерията на шайката.
— И кой е той?
Хаджи Молла през цялото време бе очаквал с нетърпение този въпрос, та отговори тържествено:
— Евтим, аян ефенди, синът на Димитраки чорбаджи.
Тахир ага го изгледа вторачено.
— Можеш ли сигурно, ама съвсем сигурно да го докажеш?
— Мога — рече кятибинът. — Преди да умре, Лютви Елханоглу е издал някои работи. И то пред наши, правоверни. Поразпитах и другите. За бастисването им е платено от Евтим, ама сигурно и чорбаджията не е чужд на работата. — Той пак почака, Тахир ага да го прекъсне с нарежданията си, но аянът за втори път замълча. — Е? — подхвана отново хаджи Молла. — Какво ще правим сега, аян ефенди?
— Ще разучиш още по-издълбоко работата, ако трябва — ще развържеш езиците и с малко лобут и ще запишеш кой какво ти е казал.
— А после? Ще извикаш ли после чорбаджията и синчето му на съд?
— Хелбете, не. Димитраки е пръв измежду първенците на раята. Досега ни служеше вярно заради алчността си. Но аз ще му покажа, че зная тоя му кабахат. И тогаз той ще захване вече да ми слугува не само от алчност, но и от страх. — Тахир ага помълча. — Пък и защо ни е да правим съд? Отишли са си един катил и един малоумен завераджия. Е, голямо чудо…
По същото време Неда се криеше в дома на Пею Смеденов — там, в крайната къща на Клуцохор, бе намерила скривалище и сигурност. И се брояха на пръстите на двете ръце людете, които знаеха нейното укритие.
Там остана тя, докато изтекоха „четиридесетте“ на хаджи Нойко, че и малко след това. А като минаха също Коледните пости и Васильовден, някъде в първите дни на 1825 година Исидор, „попът на торлаците“, нали даваше мило и драго да свърши нещо напук, без много шум ги венча — нея и Мавроди Коджакара. Малцина присъствуваха на венчавката: хаджи Нойковата челяд и Манол от страна на булката, пет-шестима най-близки другари на Мавроди от страна на младоженеца, а Пею и Трънка кумуваха.
Докато стоеше настрана и умилено слушаше обредната служба, Бяно лениво мислеше:
„Наистина приличаме на кълновете в земята. Турският ботуш ни е настъпил, вкопал ни е в земята, но ние не изчезваме. Умираме като хаджи Нойко, пък продължаваме да живеем чрез синовете му. Срещаме се и се залюбваме като Неда и Мавроди, за да родим и ние синове. Така е било то от край време, така и ще бъде…“
11
Снеговита и люта беше зимата — на Богоявление не успяха да разтрошат леда на Новоселския вир, за да хвърлят кръста, — добре поне, че беше кратка и бързо премина. В деня на свети Тодор снегът се бе вече изтеглил високо нагоре по сините камънаци на Каракютюк и Карандила, докато в подножието земята беше изпръхнала, утъпкана и ухаеше с пролетни миризми. И всички сливналии българи и турци, се радваха, че Тодоровден ги сварва с хубаво време и разчистени от кал друмища. Защото така времето нямаше да попречи на кушията…
Именита беше сливенската кушия и събираше тя известни коне и ездачи не само от Сливен и казата, но и от по-далечни краища. И не заради наградата — тя не биваше такава, че да полакоми имотните, дето могат да гледат коне за кушия, — а за славата: да бъдеш пръв на кушията в Сливен, туй значеше да прочуеш името си, кажи го, от Средец до Стамбул и от Балкана до Бялото море.
Редът и пътят на кушията бяха известни от памтивека. По-късно сутринта (турците не го признаваха, но това „по-късно“ беше, за да мине църковната свети Тодорова служба на християните) ездачи и коне се събираха при Гюр чешма. Тук войводата на града обявяваше наградата, хората му преброяваха и записваха участниците и с изстрел на пищов даваше знак за началото. Ездачите се втурваха нагоре по Раковската махала, при нейния брод прецапваха Селищката река, по пътя, който е на склона на Гаговец, удряха нагоре по левия бряг на реката, минаваха Селището и стигаха до Светитодоровото аязмо. За да се предвардят от измами и измамници, на това място верен на войводата човек — напоследък биваше все векилинът Узун Шерифаа — даваше на всеки ездач по едно нишанче, различно за всяка година; който пристигнеше обратно при Гюр чешма и не носеше такова нишанче, той все едно че не е участвувал в кушията и награда и почест не можеше да получи. Вземеха ли нишанчето, ездачите преминаваха на десния бряг на Селищката река и подкарваха надолу. Пресичаха Аблановската речица и по пътя, който е в подножието на Бармук баир, и пак през Раковската махала достигаха до Гюр чешма, мястото на тръгването. Там войводата тържествено награждаваше първенеца, а нишаните, получени от Светитодоровото аязмо, оставаха за спомен на участниците. Тогава започваха веселбите, песните, хора̀та, зияфетите…