По средата на пътя между Селището и аязмото изпревари и още един. Познаваше го, не беше от „големите“ — казваше се Хашим, син на един почтен джамбазин от долната, Хаджи Хасан махала.
— Кои са напред? — подвикна му, докато педя по педя го задминаваше. — Каратлъ Емин и Орхан Халим черкешлията?
— А, не — отвърна Хашим, — Орхан се строполяса още в реката. Емин е пръв, а зад него едно момче от Филибе. — И когато изостана с една дължина на коня, добави горчиво, но без завист: — Ти ставаш трети…
На Манол оставаха не повече от тридесет крачки до Светитодоровото аязмо, когато видя най-големия от големите. Каратлъ Емин Пехливан пръв бе обърнал, минал бе на десния бряг на реката и сега се разминаваха от двете й страни. Колкото и вихрено да препускаха, намериха време да се изгледат. В очите на прочутия турски конник Манол прочете изненада (как можеше Емин да очаква, че ще види досами себе си един непознат гяурин?) и надменна неприязън на правоверен поробител към християнин-роб, но някъде зад тях му се мярна и нещо, което много му заприлича на обикновен човешки страх. Това му се стори толкова странно и невероятно, че остави Вихър да следва сам пътя си, а той извърна глава подир отдалечаващия се водач в кушията. И видя причината за Еминовия страх — от умора сиво-белият жребец едва забележимо плетеше крака. Сърцето на Манол бурно възликува: идеше неговият час — на християнина, син на един обесен бунтовник!
На аязмото, при самото обръщане, Манол настигна втория ездач във върволицата, момчето от Филибе. И все пак обърна след него, макар и до къча на коня му: тук Узун Шерифаа раздаваше нишанчетата, та Манол не можеше да отмине, да заобиколи настрана. Грабна от ръката на Узун Шерифаа своето нишанче (то беше чекийка, каквато не се знаеше по тези места — един пръст дълга, дръжката й черна, рогова, с форма на турска еминия, богато нашарена със седеф) и се втурна да измести филибелийчето от второто място. Не се наложи да полага особено усилие — ябанджийчето не се готвеше нито да му пречи, нито като Мухарем Салиоглу да се опитва на всяка цена да се задържи пред него, а само̀ подръпна гема на коня си, за да стори път на напиращия по петите му по-бърз съперник-гяурин.
— Не ще! — горестно каза момчето на турски, когато се изравниха. — Ние във Филибе сме равнинци, не сме приучили атовете си да препускат по такива баири…
Манол го поздрави с махване на ръка, в което, без сам да го иска, имаше и някакво неизречено извинение, че го оставя зад себе си. После пропъди от себе си всякаквите там разнежващи мисли — целта му, голямата му цел беше пред него и от нея го делеше още само една преграда: Каратлъ Емин Пехливан. Вихър невям отгатна мислите му, защото не чака подкана, а пак сви уши и полетя в своя вихрен бяг.
До брода на Аблановата река Манол нито чу, нито видя сивия кон на Емин и от това в душата му коварно се прокраднаха малодушие и боязън. Но като излезе на пътя под Бармука и направи големия завой към града, изведнъж го съзря, и то съвсем наблизо — деляха ги има-няма петнайсетина крачки, не повече, дотолкова се бе скъсила преднината на турчина. Види се, в същия момент и Емин го усети зад себе си, понеже се извърна, лицето му стана пепеляво от злоба, па заби махмузи в хълбоците на ата си и едновременно опали задницата му с бича. Сиво-белият кон ускори крачките си, но Манол не позволи разстоянието помежду им отново да се увеличи. За трети и последен път днес той рече своето: „Хайде, Вихър!“, от устата на жребеца му се откъсна пяна и животното хукна така, че копитата му сякаш не докосваха земята.