Още по-нататък, където редиците на зрителите ставаха все по-плътни и по-плътни, Манол започна вече видимо да застига водача в кушията. Напусто бяха разкървавените хълбоци на сивия ат, напусто ездачът изписваше дамги по гърба му с бича си — разстоянието между двамата се скъсяваше, стопяваше се, изчезваше. В началото на Раковската махала, някъде около дома на Мавроди Коджакара и Неда, ги делеше едно конско тяло. Вихър почти докосваше бута на сивия кон. Виковете, не, ревът на скупчилото се множество достигна и до ушите на станалия глух за шумовете на света Манол. За миг необикновените звуци го стъписаха, но той долови в тях окуражителен отенък, разбра, че неговите едноверци го подкрепяха, подтикваха го към победата. И се почувствува окрилен. Напусто Емин, усетил как успехът му се изплъзва, се опита да му препречва пътя — единствен път в цялата кушия Манол смушка коня си и Вихър с няколко невиждани скока, които накараха хората да ахнат от изумление, се изравни и излезе с едни гърди пред сиво-белия ат.
Така и се появиха двамата на дългия прав сокак, в дъното на който при Гюр чешма бяха войводата, наградата, славата: един до друг бяха, но все пак алестият кон с един аршин пред сиво-белия…
Емин със зла ярост изтръгна сетните възможности на своя ат и се изравни с Манол. Но по-напред не можа да излезе — до чертата, прекарана по земята край Гюр чешма, оставаха по-малко от стотина крачки, когато сиво-белият кон започна бавно, пръст по пръст и длан по длан, но видимо и непреодолимо да изостава. От хиляди гърла вече се изтръгна поздрав към новия победител в кушията… И точно тогава стана нечуваното. Видял поражението да лети насреща му, Каратлъ Емин се наведе над шията на коня си, достигна с ръка рамото на своя съперник, улови елека му и с все сила го дръпна назад. Изненадан, Манол изпусна юздата, разпери ръце и с неясен вик се преметна през задницата на алестия си жребец и глухо тупна на земята. Всред смълчания като в църква въздух отекна тропотът на двата коня и се загуби надолу, към чешмата. Поразени, людете не помръдваха, а с ужасени очи се взираха в безчувственото тяло на падналия конник.
И стана така, че от цялото множество първа се опомни една мома, която се случи най-близо до примрелия мъж. Тя направи стъпка напред, приведе се, обърса с престилка окървавеното му лице и положи главата му в скута си.
Беше Божура.
След нея и други се отърсиха от вцепенението си. Притекоха се мъже и изтеглиха безсвестния момък настрана, за да сторят път на конете на по-задните ездачи, които вече се чуваха към Раковската махала. Божура, почувствувала непозната тръпка в себе си, изглеждаше като омагьосана и със странно вдървени ръце продължаваше да бърше кръвта от лицето на ранения. Тогава отнякъде се появи и бакърче с вода. Плиснаха го върху Манол. Той бавно отвори очи и хлъзна размътен поглед по лицата, надвесени над него.
— Слава тебе, господи! — прошепна женски глас. — Ще оживее!…
… А малко по-късно при Гюр чешма се състоя познатият завършек на Тодоровденските кушии. Конниците, сполучили да се върнат обратно дотук, отново се подредиха в редица. Сред оглушителната тишина на множеството Тахир ага, без да отвори уста да произнесе дума, взе виторогия коч на ръце и го поднесе на победителя Каратлъ Емин Пехливан.
Пък после му лепна една такава плесница, че повали и него, и коча му в локвата покрай чешмата…
Втора част
Пробуждането
1
Като се връщаше към хана, Бяно имаше такъв изглед, сякаш го болеше зъб — всичко, което бе слушал и което го бе довело в Елена, се оказа вятър и мъгла: нито вълната бе хубава, колкото сливенската или котленската, нито изпридането й си заслужаваше славата, стигнала и до неговите уши, а пък цената й (тя бе подмамила Бяно да прехвърли Стара планина) еленските чорбаджии се бяха погрижили да вдигнат тъй нависоко, че само като я погледнеш, и свят ти се завива…
От сина на ханджията научи, че един кираджия таман впряга каруцата да кара някакъв пътник до Сливен и в тази вест Бяно видя едничкото нещо, в което му провървя в Елена. Взе си торбичката от селямлъка и побърза да слезе в двора. Момчето не го бе излъгало — под саята на хана един кираджия наистина впрягаше.