Бяно пак поклати глава отрицателно.
— Е, поне ако се каже за правнука на дядо Драгойчо? Имаше даже една махала…
— Как не! — можа най-сетне да потвърди Бяно. — Драгойчовата махала, на най-хубавото място в Клуцохор, дето е църквата „Свети Никола“! Че и сестра ми е женена там наблизо, ама по-горе, по̀ към Хамам баир. В Овчарската…
— Е, слава богу! — широко се усмихна мъжът в европейските дрехи. — Взех да се плаша, че в Сливен е изтрит всякакъв спомен за мен и за рода ми… Дано и къщата ми в Клуцохор да не се е затрила… — Той разтърси глава, сякаш да пропъди боязънта си. — А вие? Не чух вашето име?
Разстоянието помежду им отново стана такова, сякаш единият стоеше при Дунава, другият — при Бялото море. „Вие“! Когато по зияфети Христодул Топракчиев разправяше за пътуванията си по далечни земи, случваше се да спомене, че в Европата хората си говорели префърцунено — обръщали се към един човек, пък му думали „вие“, като че били мнозина. И винаги цялата дружина се изсмиваше: ама как тъй ще кажеш „вие“ на един едничък човек? Понякога дори те, пийнали, разиграваха разни сцени, кривотеха се „алафранга“ и се мъчеха да си приказват така, на „вие“, но нищо не излизаше. А новият познайник на Бяно го питаше, и то без никакво кривотене: „А вие? Не чух вашето име?“…
Селимински разбра смущението на Бяно, даже отгатна истинската причина за него, та поправи работата, при това съвсем умело. Той рече:
— Случва се човек да се казва с едно име, пък людете да привикнат да му викат друго. Где прякор, где съкращение, где изменение… Защо се умълча? Да не би и твоето име да…
Бяно отдъхна, тежестта на проклетото и необичайно „вие“ се смъкна от плещите му, от Дунава и Бялото море двамата отново се събраха в Елена. И можа да се усмихне:
— Позна. Моето име е Боян Георгиев Силдаров, но няма човек в Сливен и по света, който да ме зове така. За всички съм Бяно Абаджи.
— Бяно Абаджи — повтори Селимински бавно и отчетливо, невям записваше името в паметта си. — Надявам се да станем приятели. — Той повторно подаде ръка и Бяно я стисна. После се приведе и дружески подшушна в ухото му: — Коларят и пред тебе ли мандзосваше, че днес било Раз-и Касъм, Димитровден, та трябвало да се даде армаган на конете му? С този масал той ми отмъкна едно хубаво рубие…
Двамата избухнаха в смях.
С последните думи Селимински не само окончателно стопи разстоянието между тях, но и доказа сливенския си корен — само един истински сливналия ще каже „мандзосване“ за мърморене, опяване…
Най-странното от всичко беше, че се оказаха връстници.
От дума на дума се разбра и другото — защо не се бяха ни чували, ни виждали: Иван Селимински напуснал Сливен току след Голямото чумаво, когато благата и медената (точно тъй го рече, „благата и медената“) прибрала цялото му семейство, а едва по същото време или даже малко по-късно Георги Силдаря се бе върнал в града с онова, което бе останало от неговото семейство след чумата.
Докато се друсаха часове наред по изровения коларски път през планината, Бяно имаше чувството, че през цялото време говореше само спътникът му. Наистина после си припомняше случаи, когато бе отговарял на разни въпроси, но те бяха тъй неусетно зададени и наглед толкова незначителни, че той, безхитростен, какъвто си беше, бе броил отговорите си за свое мълчание — така безцветни му се видяха те в сравнение със зашеметяващия въображението разказ на другия.
Селимински разказваше за живота си простичко, без да се самоизтъква, ала животът му беше такъв, че в ушите на Бяно приличаше на една оживяла приказка, разпростряла се по целия свят или най-малкото далеч извън границите на света, за който той имаше някаква смътна представа. Най-големите пътешественици измежду познатите му бяха достигали да речем Божи гроб на юг или „почти до Виена“ на север. А този тук, негов връстник и съгражданин, беше обходил толкова земи, че Божи гроб и Виена, които впрочем също бе посетил, в спомените му изглеждаха случайни и по-незначителни, отколкото за Бяно представляваше идването му дотук, до Елена.
На четиринадесет години клуцохорчето Йорданчо, благодарение на блатата и медената, останал съвсем сам на света и като не знаело що друго да прави, решило да отиде на Божи гроб, зер виждало, че хаджиите са все учени и уважавани хора. Речено-сторено: новоизлюпеният пътешественик разпродал едно-друго от наследството си, пришил се към един керван на търговци и след няколко месеца станал хаджия.
Описваха ли други хаджии пътешествията си, говореха за светите места със страхопочитание и възторг, та сами вдигаха цената на своя хаджилък. А Селимински ще ти рече за Ерусалим: „… толкова свети места, че се препъваш в светостта им“ или: „Където Исус е изгонил с бич търговците, сега търговците разпродават Исуса на дребно“, или даже: „Там чернокапците с хитрост и измама подпомагат дядо господ в правенето на чудеса, та затуй той ги прави и в празник, и в делник…“ А Бяно, човек с чисти религиозни чувства, не само че не се нацупи, но слушаше смаян, а дори пускаше и усмивка.