— Да, обесиха го. На портата на нашата къща го обесиха.
— Защо?
— За Заверата. Разкри се, че в Сливен той бил от главните съзаклятници срещу султана.
— Бог да го прости — въздъхна Селимински. — Напусто е била жертвата му…
Бяно трепна, извърна се към него:
— Напусто? Какво искаш да кажеш с тази дума?
— Че жертвата му е велика, но е отишла за цел, осъдена още от зародиш на неуспех. Нека да размислим спокойно, Бяно Абаджи. Турция не е малко нещо, милиони са хората, дето са под властта и заповедите на султана. Може да има десет, двайсет пъти повече от нас, които сме останали верни на вярата и рода си. И те са богати, ние — сиромаси; те имат оръжие, ние — празни ръце; те…
— Но нали така е и с гърците, и със сърбите? За тях не е ли същото?
— Наглед е същото, а ако се взреш по-надълбоко, не е. Колко турци имаше поселени в Сърбия и Гърция? Да ти кажа с число не мога, но няма да сгреша, ако река, че на един турчин в Сърбия и Гърция се падат поне петима в българските земи. Пък има и друго. Ако Цариград е сърцето на Турция, България е белият й дроб, докато Гърция, Сръбско и Влашко са… е, нека речем пръстите на краката. Ха сега кажи: по един и същ начин ли се бори човек да опази белия си дроб и кутрето на крака си? Е, вярно, никой не си дарява така, нахалост, кутретата, ама е готов да ги пожертвува заедно с краката, за да опази дроба. Защото не живее ли дробът, няма живот и за сърцето.
Бяно седеше в каруцата изтръпнал, неспособен да проговори. Той бе имал случаи да слуша мненията и преценките за изгледите на едно въстание на такива хора, които, ако то се бе сбъднало, навярно щяха да бъдат измежду водачите му — баща си, Алтънлъ Стоян войвода, Сяро Барутчията, Кара Танас… И всички те стигнаха в кроежите си дотам: вдигне ли се турска войска по този и този път, да се заварди еди кой си проход; удари ли башибозук това и това село, да се помогне на селяните, като… И прочее, и прочее все по същия начин. Днес за пръв път Бяно срещна човек, чиято мисъл не се свърташе в тесните граници на едно село, един град, една местност или една каза, а погледът му се ширеше по цяло Българско и даже още по-широко, извън Българско. За този човек всичко онова, което сливенските завераджии предвиждаха и решаваха, беше дреболия, не повече от един гвоздей или един камък в постройката. Селимински със смел замах оставяше настрана всички подробности и гледаше само цялото, общото.
— Мигар искаш да кажеш — тихо проговори Бяно най-сетне, — че тогава, по Заверата, днес и во веки веков ние, българите, не бива да повторим онова, дето вече извършиха сърбите, а сега вършат и гърците?
— Далеч съм от тази мисъл!
— Но тогава… тогава не си ли противоречиш?…
— Народът и повече от всички други народи българският е способен на чудеса — каза другият, претегляйки всяка своя дума. — Разбираш ли, Бяно Абаджи, народът. Вдигне ли се цял един народ, за него комай няма нищо, дето да му се опре. Но по Заверата народът и хабер нямаше за онуй, което има да се върши. На град по десетина посветени в съзаклятието чорбаджии са нищо, прашинка само някаква от скалата, чието име е Народ.
— Баща ми — замислено произнесе Бяно — вярваше, че той и другарите му ще вдигнат народа…
— Когато одеве заговорихме — отново се разпали Селимински, — аз ти заприказвах за Турция. Сега твоите думи сами отварят реч за другата причина за неуспеха. Баща ти и другарите му вярвали да вдигнат народа, казваш. Но кой е този народ, който са щели да вдигнат? Народа на Сливен? И народа на Котел? Може би и народа на още няколко села и касаби от казата?
Както и преди, на Бяно отново се стори, сякаш словото на Селимински го водеше пред един прозорец, отвъд който се разкриваха необятни широти.
— Това е второто ни нещастие — редеше нататък Селимински. — Ние, великото племе на българите, сме загубили своето съзнание за народностна общност. Изговаряме святата дума „народ“, пък разбираме само семейството си, роднините, комшиите, някои познати от махалата…
— Е, тази дума е твърде прекалена… — засегна се Бяно.
— Прекалена е, вярно. Нарочно стеснявах границите. Но признай, Бяно Абаджи, „български народ“ не са ли за тебе еднородците и едноверците ни, които са, да речем, от Карнобат, Айтос и Бургас на изток, до Казанлък на запад, от Елена или най-много Габрово на север, до Ямбол или подножието на Родопите на юг?
— Е… то е така… ама…
— В това твое „ама“ е скрита нашата, българската беда — разгорещи се другият. — В тесни черупки живеем ние и сме навикнали черупката си да смятаме за граница на Българското. Ето, ти можеш да се почувствуваш еднородец на човека от Габрово, но що ще речеш за човека от Тулча, Видин или Дедеагач?