Стигнеше ли до тази точка в спомените си, върху устните на Иван Селимински кацваше една кротка, мечтателна, но и тъжна усмивка. Същата, която се появи за пръв път на устните му тогава, в онзи час на самообричане. Защото пред очите му — в брашовската вечер и днес — неизменно заставаше миловидната по лик и предана по сърце Тодорица, дъщерята на преуспелия търговец Ангел Ангелович, с която Селимински бе почти сгоден… Когато брашовските родолюбци му предложиха връщане в Българско със същата тази дума „апостол“, то в същност, съзнавайки го или не, поставиха на везна цялата съдба на Селимински. В едното блюдо туриха трагично-високата цел — да посвети себе си на Отечеството, на народното дело; в другото — опасността от мъченическа смърт, ако бъде припознат като участник в пелопонеските битки, отказа от спокойно и богато бъдеще като утрешен наследник на Ангелович и може би по-силното от всичко — необходимостта да пожертвува първия и най-сладък трепет на младото си сърце (той щеще да остане и единствен до края на живота му), като стисне за сетен път крехката ръка на Тодорица и завинаги отдели житейския си друм от нейния. Премислил бе всичко това Селимински, усмихнал се бе, както в днешния ден, пък бе направил единственото, което човек като него можеше да направи — приел бе своя жребий, отричайки се от лично щастие и обричайки се тялом и духом на своя народ…
След като три седмици приема гости, други три — докъм средата на декември — Селимински привидно се шляеше из града, а в действителност внимателно проучваше обстановката. Внимателно, защото знаеше, че е следен; туй следене не приличаше на ходенето по петите на полицейските хрътки от Австрия и Франция с което бе имал случаи да се запознае. Тукашното бе друго, ориенталско: комшия някакъв „случайно“ ще го види, като излиза от къщи и уж да се намери на лаф, ще го попита къде отива, няколко чифта очи на дембели от кафенето на Мустафата ще го подхванат още от края на улицата, ще видят с кого е спрял да поприказва и ще го изпратят до другия край, влезе ли в дюкян, все ще се намери мющерия, който дълго, прекалено дълго ще избира какви ли не стоки и накрая ще купи за пара̀ сол или сяра, а по някое време през деня или вечерта всички тези и още много като тях наблюдения ще бъдат надълго и нашироко претегляни и прецеждани в затворения кръг на общинарите или в собата на някой от чорбаджиите. Пък кой го знае — може и в конака…
През тия три седмици Селимински си създаде много познанства — главно из средата на торлаците, на второ място идеха турците, с които той успяваше да завърже лаф-мухабет в кафенето, а едва след тях бяха чорбаджиите, но, боейки се от провокация (думата, липсваща тогава в българския речник, той си казваше по този начин), избягваше да създава приятелства. Най-близък в Сливен му беше онзи, когото сякаш самата съдба бе изпратила на пътя му — Бяно Абаджи. Още в първия ден, а и в дните след това сърцето на Селимински беше спечелено от простодушието на този човек, от безпримерното му преклонение пред Доброто, от странното съчетание в него на Херкулесова сила с Богородична милозливост и състрадателност, от честността и трудолюбието му и от отпечатъка на примирен със съдбата си неудачник, който личеше върху цялото му същество.
Чрез Бяно се бе сдружил и с неговите приятели. Във всеки от тях бе открил по нещо, което да му допадне и да му се стори полезно за времето, когато ще подхване великото дело.
В Добри Желязков — човек докачлив, упорит, извънмерно честолюбив, пълен със самочувствие и с жажда за Успех с главна буква — виждаше черта от онзи порив към новото, към техниката, който наравно със завладяването на колонии въздигна англичани, нидерландци, немци и французи. Наистина зад Успеха, бъдещия и тъй желан успех, Добри виждаше само своето лично тържествуване и своето лично могъщество, но това не означаваше, че е съвършено нехаен към тегобите и надеждите на народа, напротив — в неговата не съвсем подредена философия именно икономиката беше един от пътищата, ако не дори най-обещаващият път за изскубване от турската зависимост и в крайна сметка за отърваване от робията.
Двамата братя Топракчиеви, Христодул и Коста, имаха в неговите очи една голяма прилика и една голяма разлика помежду си. Разликата се проявяваше в малко наивното желание за големство на Христодул, в самоизтъкването му в познаването на Европа. А иначе и двамата имаха може би инстинктивно, но благоговейно преклонение пред просвещението и вярваха, че образованието и науката ще дадат на българите връх над затъпялата от леност и простотия турска маса. Вярно, просвещението те прекалено свързваха с чисто търговския си практицизъм (по това се доближаваха до Добри Желязков, но за тях стълбата към възхода беше търговията, а не усъвършенствуването на техниката), обаче радеенето им за наука беше един лост, който в бъдещата машина на Селимински би могъл да играе важна роля.