— Може би вината за този пропуск не е у тях, хаджи Иване.
Селимински не отрече:
— Но затова пък стара мъдрост е, че най-верен на благодетеля не е непременно този, който се навърта най-често и най-близо около него.
Партений потърка чело — искаше да запамети тази мисъл.
— Настоятелите и аз служим на едно дело, отче — убедително каза учителят. — Те чрез църквата и аз чрез школото. Като уча децата, аз ги подготвям да влязат в живота такива, каквито ги иска църквата… в лицето на настоятелите.
Обяснението му удовлетвори калугера, та той, доволен, продължи:
— Но защо слагаш сам букаи на краката си, хаджи? Защо спираш словото си само до прага на тази стаичка? Учениците ти те слушат, бащите им ти вярват. А ти отделяш сили само за едните, а пренебрегваш другите…
Сега беше ред на Селимински да се замисли. Заплаха ли криеха тези думи или…?
— Възрастните — каза той предпазливо — са паство на църквата.
— А защо да нямаш ученици и между тях? Не става реч за ученици, дето да им показваш алфавитата, а за люде, които да съветваш в правата вяра и… в богоспасно смирение? Простолюдието на Сливен се нуждае от съвет и поучение.
— Торлаците?
— Торлаците.
Селимински отново напрегна ум да съобрази. Дали пък в своята игра не залагаше главата си? Сега беше подходящият момент да провери. И то преди да е дал отговора си.
— Мъчна задача, отче. — Той намери сили да се усмихне. — Мъчна! Торлаците, доколкото ги опознах, са инат племе: ни се карат, ни се водят. — Последните думи произнесе на български. — От проповеди много-много не ловят. Тях ги учи само тоягата.
— Ти няма да си цапаш ръцете, хаджи Иване. Стигне ли се до тоягата, остави работата на нас.
— Е, рече го и ти! — продължи да се усмихва подкупващо Селимински. — Не те виждам с тояга в ръце, отче…
— Тотягата са гаджалите — обясни спокойно Партений. — А гаджалите слушат нашия Димитраки чорбаджи. Реши ли се в настоятелството, Димитраки чорбаджи подшушва на аяна и непокорникът си получава заслуженото.
— И тази тояга действува срещу когото и да е?
— Влиянието на Димитраки чорбаджи е почти безгранично. Но той е човек разумен и не злоупотребява с него.
— Ако решат общинарите, може ли тоягата да парне например и мене?
Партений се засмя като на особено сполучлива шега.
— Е, бива те в майтапите, хаджи.
— Майтап е, вярно. Но искам да видя доколко са истинни думите ти за всемогъществото на чорбаджиите.
— Умен си, че питаш, а не го проверяваш на дело. — Калугерът се изкиска. — Ще ти разкажа и аз един майтап, ама да си остане между нас. По едно време наместникът Кирияк се бе подплашил от тебе, та бе захванал да съветва… — Партений прекъсна рязко думите си, усетил бе, че се увлече. Но за Селимински изреченото беше повече от достатъчно. — Говореше, дали да не бъдеш постреснат де, но туй беше на смях и никой не му обърна внимание…
Учителят даде вид, че също е приел на смях и е оставил без внимание изпуснатото от монаха.
— Да оставим настрана майтапите, отче — каза той сериозно. — Нашите общинари са ми сторили преголяма чест, като са видели в мене човека, способен да влияе не само на деца, но и на възрастни люде, видели и патили. Но те са ме надценили. Възрастните ме слушат, когато им разказвам какво съм видял по света, с какви народности съм живял. Но да ги поучавам, да ги водя — това нито мога, нито имам сили. Просвещение и разум на децата да давам, това е моето призвание и дотам се простират възможностите ми. Не е разумно да искаш от човека повече, отколкото той може да даде — тъй кажи на нашите първенци. Предай им също моите уважения и ги поздрави от мене.
Думите му трябва да са прозвучали твърде решително, понеже калугерът не направи опит да го предумва повече.
Селимински изпрати таксидиота до улицата, проследи го с поглед чак докато черната му власеница се закри надолу, към брода на Куруча, па замислено поклати глава, върна се в стаичката и отвори вратичката на килерчето. Накуцвайки, отвътре излезе Бяно Абаджи и премига срещу светлината.
— Ох — каза, — кракът ми изтръпна, не го чувствувам. То било тормоз на тормозите да стоиш неподвижно…
— Чу ли? — попита късо Селимински.
— Чух — нехайно отговори другият. — Не обръщай внимание на Партений. Такъв му е адетът, да вре нос навсякъде. Чорбаджиите трябва да са го пратили. Искали са да разберат на какво учиш децата.
— Само толкова ли ще кажеш? — отново запита учителят.
— Не мисли повече за него. Долен човек е Партений, макар да носи расо на богослужител. По Заверата успял да научи кое-що и вместо да помага и нали уж за вяра тръгваха да мрат хората, — той ходел да изнудва пари от завераджиите.