и проиграл и къщата. Всички ударили на молба да престане, дори караабаджията предлагал да му върне къщата и половината лозя. Ала Стефан от дума не разбирал. И все така, без да променя настроението си, последователно загубил бахчата край Куруча, воловете, овцете, собствения си кон, който гледал като писано яйце. Накрая заложил чеиза на Жечка. И тогава късметът се обърнал. След още един пахар вино той си върнал добитъка, бахчата и къщата, сетне отново загубил къщата, а с последните думи при второто изпяване на песента
не само си бил възвърнал всичко, но и бил спечелил цялата аба, купена тук от караабаджията. И през цялото време си останал все същият — нито загубите го помрачили, нито печалбите го възторгнали.
Другият спомен, който запълваше безсънието й, можеше да се събере в едно единствено изречение: веднъж заради един загубен бас чорбаджи Стефан обръснал мустаците си. Наглед по-незначителна, тази случка беше в същност къде-къде по-голяма. Защото да загубиш на зарове имота си — това е най-много глупаво лекомислие; но един мъж, и при това чорбаджия, да обръсне мустаците си — а то значеше нещо като да тръгне със сукман, — това е да презреш обичая, да се поставиш над хорските думи и присмех, да поемеш опасността да загубиш или поне да подрониш завинаги честта си.
Премисляше тези неща Божура и в тях търсеше опора. Защото онова, което се готвеше и се бе опитвала да извърши, се равняваше на бащините и постъпки — в Сливен жена да спре на улицата и да заговори мъж, това би могло да й коства афоресване до края на живота; а ако тази жена е още мома и мъжът — ерген, чудо някакво трябва да стане, за да не заплати момата своята дързост с най-тежко опозоряване.
Знаеше всичко това Божура, но наспроти него вече три недели си намираше работа ту сутрин, ту следобед, за да излезе нагоре до Фърчиловата воденица или даже до Гюр чешма с тайната надежда да стори тази крачка отвъд неписания, но железен закон на обичая. Казваше си: Нека да му река (а какво ще му рече — тя в същност не знаеше), пък сетне ако ще и на бесилката. А в тази безсънна нощ самооправданието й звучеше другояче: Какво пък, да не би баща ми да е загубил почитта на хората?
В нощната тишина внезапно се разнесе гласът на майка й:
— Защо не спиш? Едва пропяха втори петли…
Божура не подозираше, че в тревожното си безсъние не е била сама.
— Нищо, мамо. Мислех за тате.
— Трябваше да се досетя — рече майката, а ръката й се пресегна и ласкаво се хлъзна по косите на Божура. — Въздишки като твоите, дето могат разплака и камъните, сигур са за баща ти, царство му небесно. — Сетне добави с незлоблива шеговитост: — Май напоследък честичко ти се случва да мислиш за баща си преди разсъмване, а? — Момичето не отговори, та Жечка рече отново: — Преди трийсетина години и аз така по цели нощи мислех за дядо ти…
— И какво стана после?
— Омъжиха ме за баща ти.
— Но ти бе въздишала не за него, нали?
Ръката застина върху косите й.
— Разбирам — с нескрит страх поде пак майката. — Ти наистина си мислила за баща си. За басовете и комарджилъка му. — Божура не отрече. — Не му подражавай, момичето ми. Животът е устроен така, че онова, дето е позволено или поне допустимо за мъжете, често е гибелно за жените.
Божура мълчеше. Майка й бе вървяла след нейните мисли и сега диреше брод.
— Същият този живот ме е научил — с въздишка продължи майката, — че има два вида хора. В едните бог е заложил веселието, сполуката, леката ръка в начинанията, късмета. Такива хора успяват във всичко — търговия, занаят, комар дори… Не че и на тях не се случва да се препънат, да паднат. Случва им се, но самата им природа им помага не да се изправят след падането, а да рипнат по-високо, отколкото са били преди това. И затуй и препъването, ти изправянето им е все с веселост, все със смях и песен.