— Ей, ти! — уж му се скара. — Не ме закачай, чееее…
Зад мнимата заплаха той чу онази изгаряща близост, в която и двамата забравяха всичко.
— Хайде, хайде! — каза Неда вече по-строго. — Другарите му го чакат за важно дело, пък на него акълът му… — После, за да отвлече мисълта му, попита: — Защо се контиш така, невям за църква?
— Събира ни хаджи Иван Селимински — рече той, — та не може как да е. Пък сама рече — важно дело ще да е…
Когато по-късно прекрачваше в школната стая на Селимински, Мавроди мислеше, че е подранил, но бяха го изпреварили четирима и всичките все пременени, все издокарани като него. Пък и се държаха така, сякаш присъствуваха на великденска литургия. Мавроди смутолеви някакъв поздрав, прекоси стаичката и седна на рогозката до Коста Топракчиев. Огледа се. Освен Коста и Иван Селимински, тук бяха още Добри Желязков, хаджи Нойко хаджи Божилов и Паскал хаджи Кутьов. Той бе очаквал присъствието на Добри, то невям се разбираше от само себе си, можеше да разбере и идването на хаджи Нойко (чувал бе за старото му познанство с даскала), но Паскал го смути — не допущаше, че хаджи Иван се има с този тюфекчия, син на пребития по Заверата хаджи Кутьо. Премисляше тези неща, но иначе не отваряше уста — зарази се от другите, които седяха по местата си чинно, съвсем като ученици.
Не мина много, на вратичката се почука и се появи нов гост. Мавроди още веднъж се запита какви ли познанства поддържа даскалът, за които той, Мавроди, и приятелите му дори не подозираха. Защото и Мавроди, кореняк-сливналия, едва познаваше новодошлия; знаеше за него, че се зове Цено Коньов и че беше измежду ония редки късметлии, които през Голямото чумаво благата и медената бе навестила, но не бе изпратила в гроба; чувал бе още да се приказва, че поради отколешната болест външността на Цено Коньов била напълно измамна — приличаше той в снагата на здравеняк, ама в същност бил гевшек извътре и болнав, страдание някакво му останало, та отвреме-навреме го тръшвало и тогаз стенел като добиче, кога го колят. Припомняше си тези неща Мавроди и се питаше: Къде ли се намериха даскал хаджи Иван и Цено Коньов, та и приятелство даже успяха да вържат?
После едновременно пристигнаха още трима, тях очакваше да види: хаджи Христодул Топракчиев, по-голям брат на Коста, Бяно Абаджи и хаджи Людскан — него Мавроди тачеше като същински брат на Неда и свой шурей. Насядаха и тези тримата, сега Мавроди Коджакара сметна, че вече онова, „важното“, ще започне. Ала даскалът продължаваше да чака. И подир малко дойде още един гост — кимна към разположилите се по хасърите мъже, а се здрависа със стопанина. Беше на около трийсет, трийсет и две години и носеше най-хубавите дрехи, които Мавроди бе виждал през живота си.
Побутна с лакът съседа си:
— Ха бе, Коста, кой пък е този?
— Иванчо Куртев се казва. Такваз търговия върти в Цариград, че, думат, и великият везир от него ходел да пазарува.
Даскал Иван Селимински едва дочака да се настани и последният от гостите, изкашля се, за да прочисти гърлото си, и заговори.
Той едничък си знаеше какаво значеше за него да се изправи пред тия мъже и да им заговори. Опитът от годините на скиталчествата му, знанията и себеотричането, онези планове, родени в безметежните брашовски вечери — всичко, всичко трябваше да събере той, за да направи тази най-важна крачка на живота си.
Селимински още един път огледа десетимата мъже в празнични дрехи. Да, добра беше нивата, в която той, сеячът, се готвеше да хвърли семената, изтръгнати от собственото му сърце. Ако успееше да подчини и обедини умереността на хаджи Людскан и буйната невъздържаност на Мавроди Коджакара, честната добродетелност на Бяно Абаджи и търговската хитрост на Иванчо Куртев, физическата сила на Паскал хаджи Кутьов и болнавостта на Цено Коньов, консерватизма на хаджи Нойко хаджи Божилов и беса за нови машинарии на Добри Желязков, улисаността в ежедневието, но и преклонението към науката на двамата братя Топракчиеви — то ще бъде знак, че е на верен път и че този път ще ги отведе далече. И като призова за последен път силите си, изкашля се както правеше винаги когато му предстоеше да заговори, и издигна глас:
— Братя!
Произнесе тази първа дума и разбра — днес говореше по-хрипливо и по-задавено, отколкото бе говорил пред брашовските отечестволюбци.
— Братя! — повтори. — Обещах на Бяно Абаджи, че ще ви разкажа най-интересната приказка из нашата, българската история. Ще ви я разкажа, а сетне, както правят и моите ученици, вие ще ми кажете каква поука сте видели в нея и какво трябва да сторим, за да съобразим живота си с тази поука.