— Това било много отдавна — заразказва Селимински, — когато българското племе още не било дошло тук, в тези земи, а живеело в далечни места оттатък Дунава. Голямо и толкова силно било тяхното царство, че никой не дръзвал да посегне на него. И всеки гледал със скъпи дарове и раболепство да стане угоден на българския цар Кубрат. А Кубрат бил не само пръв воин, но и пръв мъдрец в царството си. Но дошло време и усетил той, че не е далеч часът да се представи пред бога, та решил да даде един хубав урок на синовете си — петима мъжаги, кой от кой по-силен, кой от кой по-буен. Извикал ги, изправил ги пред един сноп пръчки и ги призовал да се изпитат кой може да счупи пръчките. Братята посягали поред към снопа, прегъвали го с все сили, кости и мускули пращели, ала никой не успял да го пречупи. Когато и петият, най-малкият, плувнал в пот, захвърлил снопа, всички в един глас казали на баща си, че туй, поисканото от тях, е непосилно и че никой, роден от майка, не може да счупи пръчките. „А, не — рекъл тогаз бащата. — Аз, старецът, мога.“ И като издумал това, развързал снопа и без усилие една по една прекършил пръчките. Тогава вдигнал пръст ей така и казал на децата си: „Тъй ще бъде, синове мои, и с великото ни царство. Единно ли е то и събрано като този сноп, никой, дори лъв, не ще може да сложи лапа даже и върху гол камък от него. Но раздроби ли се, ще стане парче по парче кървава плячка на всякакви чакали.“ Това е, братя, цялата приказка.
— А-а-а — възропта на часа Паскал хаджи Кутьов. — Кажи, даскале, що е станало по-нататък с царя и синовете му.
— Синовете не послушали баща си и след смъртта му си поделили царството. И се сбъднали Кубратовите думи — загубили силата, която им давала единството, братята един след друг били надвити от съседни царе, що преди само се умилквали като кутрета около краката на баща им.
— Ясно! — отсече Мавроди Коджакара. — Разбрах ти приказката, хаджи Иване. Туй, дето го разправи, е за поробването ни от гаджалите.
— Каза го и ти! — смъмри го хаджи Нойко. — Не чу ли какво рече даскал Иван? Туй, случката с пръчките и петимата братя, е станало преди още нашите да дойдат по тия земи. Какви ти гаджали тогава?
Играеха на школо. И както става в школо, никой не бързаше да заговори. После се размърда Иванчо Куртев. За разлика от другите, той не се обади от мястото си, седнал, а се изправи, подръпна оттук-оттам дрехите си, прекара горното на китката по добре поддържаните си мустаци и едва тогава каза:
— Разбрахме приказката, хаджи Иване. Силата на людете е в единството им. Единен и сплотен ли е народът, може да стори чудеса — планина да повдигне, както е думата. Има ли обаче в него разкол, несговорчивост и раздробление, тогаз неговият друм води към гибел.
Дружно одобрително шумолене подсказа на Селимински, че и останалите деветима са разбрали поуката на приказката.
— Така е — кимна той и със заучен учителски жест покани Иванчо Куртев да седне. — Веднага след разкола крачи гибелта. Но не бяха за присмех и одевешните думи на Мавроди. Разкол е имало в нашето царство и тогава, когато е станало то плячка на турчина. — По тишината, която изпрати думите му, разбра, че приказката е стигнала до сърцата и на десетимата мъже. — Сега, братя, остава да видим как да съобразим живота си с поуката, която ни е завещал цар Кубрат.
Знаеше, сигурен беше, че ще стигнат до идеята, която им подсказваше, но изпитваше любопитство да види кой от десетимата ще я постигне пръв. Защото той, първият, щеше в един миг да прескочи мъртвилото на цели векове. Огледа ги пак. И като даде превес на Бяно — знаеше логиката, последователността и достатъчната бързина на неговата мисъл. Но учителят се излъга. Отговорът не дойде от Бяно. Онзи, който го изпревари, беше хаджи Людскан. Сух и жилест изобщо, той сега съвсем приличаше на върлина, когато избоботи напрегнато:
— Няма два отговора, хаджи Иване. Искаме ли да не сме като синовете на цар Кубрат, трябва да направим пак от пръчките сноп.
Първоначалното школско стъписване изчезна и на негово място рукна поток от думи. Не чакаха вече учителя да ги посочва, а сами бързаха всеки по свой начин, но все в смисъла на Людскановото слово, да тълкуват приказката и да чертаят планове за времето, когато пръчките ще станат отново сноп. Изстъпи се Коста Топракчиев и направо прикани да си подадат ръце, та „да покажат на тиранина що значи българско племе юнашко“. Хаджи Нойко разказа някаква приказка за мравки — какви чудеса извършили ситните мравчици, когато се сдружили, — а сетне до края все си повтаряше с повод и без повод: „Мравката си имала сестра…“ Говориха и другите, само Бяно, неразбираемо мълчалив, се чуждееше от общата възбуда. Селимински го подкачи: