— Оставете ме, хора! — Аянът се канеше да мине между тях и да влезе в конака. — Оставете ме! Днес не ми е до никакви жалби…
Но навляците (така, с тази българска дума ги нарече в себе си агата) се направиха на глухи и даже не помисляха да се отместят. Дъртакът редеше нещо за трето събиране на някакво испенче, а жената, както беше на колене, посегна да прехване с една ръка нозете му.
Аянът се дръпна. Кръвта се надигна в него и го удари в главата. Ръцете му от само себе си се пресегнаха към позлатените дръжки на пищовите.
— Ще се махнете ли? — попита ледено. — Или искате по един куршум в дебелите си чутури?
— Не ни отпъждай, войводо. — Старецът го каза отчетливо без предишното гъгнене. — Ако ти, наместникът на султана, откажеш да ни чуеш, от кого да потърсим правда?
Ръцете измъкнаха пищовите и запрегнаха кондаците.
— Какво? На мен ли ще дръзнете сметка да дирите?
Съвсем неочаквано за него отговори не старецът, а жената. И това му спомни друга една жена, Силдаровата щерка, която така веднъж запрати в лицето му неразбираеми, но хулни думи.
— Какво пък, стреляй! — рече тя; в гласа й имаше повече презрение, отколкото предизвикателство. — Стреляй! Ти не си по-добър от другите читаци. — И добави: — Сетне се чудите защо горите се пълнят с отмъстители…
Кой знае, ако този намек за хайдутите бе в друг ден, не днес, Тахир ага може би щеше да пощади тези побъркани от злочестината си люде. Но сега червено перде се спусна пред очите му.
— Обърнете се гърбом! — заповяда, смутен от тези лица по на една педя от дулата на пищовите.
Една секунда оглушително мълчание. После старецът каза студено:
— Защо пък, гръмни така.
Полудели от отчаяние ли бяха тези хора? Или вярваха, че с дързостта си пред смъртта ще смекчат сърцето му?
Тахир ага сви рамене:
— Ваша воля…
И дръпна спусъците.
За някое време остана неподвижен. Не от гризене на съвестта — безразличен беше той и към двата трупа с пръснати черепи, и към писъка на повитото в чистички пеленки кърмаче, и към вида на сеймените, изскочили из конака и затичали се към него. Сякаш омагьосан, войводата слушаше как къщи и зидани огради подхванаха неговия двоен гърмеж и си го препращаха насам-нататък като постепенно замиращ екот.
— Тътени! — сами се сетиха устните на агата.
По гръбнака му пролази тръпка. Защото си спомни…
Гълчавата го върна към действителността. Натика в силяхлъка празните пищови, пък заповяда на сеймените:
— Разкарайте ги оттука. — Сетне помисли, че ония, за да се престараят пред него, може нещо да се погаврят с мъртъвците, та допълни: — Издирете кои са близките им и ги предайте на тях, да си ги погребат по своята вяра.
И продължи към конака. Повече изобщо не се сети за тази двойна смърт — не беше юначество, че да го помни с гордост, нито пък нещо, дето да умилява спомените му. Просто нищо особено не беше се случило.
Щеше да проводи за Кула Байрактар, но Кула, изглежда, бе очаквал това повикване, защото отнапред бе дошъл в конака, та влезе в одаята на аяна само две-три крачки зад него. Тахир ага му посочи миндера и оня се запъти нататък; както повечето много високи хора, и той ходеше възтромаво, непохватно.
— Чу ли?
— Чух — потвърди Кула Байрактар. — Туй е работа пак на онзи чапкънин. На Алтънлъ Стоян.
— И го казваш тъй — кипна аянът, — сякаш туй не засяга и тебе?
Друг на негово място би замълчал благоразумно, но Кула Байрактар се бе одързостил напоследък, та не премълча:
— Направил съм, каквото съм можал, войводо. Не се случи да застанем със Стоян един срещу друг. Иначе… отдавна да си го забравил…
Тахир ага също седна на миндера, натъпка един чибук и го запали.
— Туй трябва да се свърши веднъж завинаги, Кула Байрактар — измъкна по едно време захапката от устата си. — И ще го свършиш ти!
Дълго, много дълго мълчание. И после:
— Ти може би не знаеш, войводо, че аз съм гяурин, българин?
От изненада Тахир ага изпусна чибука из зъбите си и горещият тютюн се разпиля по чергата.
— Тъй ли? — успя да каже само.
— Тъй. Роден съм гяурин и още съм гяурин. Пет пари не давам аз за Христос и вярата му, ама съм кръстен, а сетне не съм потурчен.
— И защо?…
— Какво защо? Защо не съм потурчен ли?
— Пикая му аз на твоето потурчване. Питам защо като си българин, си на служба при нас. И гониш твоите, българите.
Странна усмивка се хлъзна по месестото лице на Кула и се сгуши някъде под мустаците му.