— Бре, много си се разсвирукал бе, Киро! — изгвори един познат глас на десетина крачки от него. — Като те слуша човек, ще рече, че на султана в Цариград ортак си станал на хазната.
Чак сега горският кехая вдигна очи от гюмовете, престори се на изненадан и повика уж божем усмивка на приятност върху лицето си. Каква ли е излязла тази усмивка, сам не можа да си отговори. Защото онова, което видя, съвсем не го зарадва. И друг път го бяха навестявали хайдутите, но сега не стояха скупчени, а разпръснати като за битка и ръцете им все лежаха върху пушките и пищовите. И друго стресна кехаята — откакто го познаваше, днес за пръв път виждаше войводата окичен в злато, както го пее песента; а знаеше се, че той облича златните дрехи само тогаз, когато турски глави ще сече.
— О, ти ли си, войводо! — насили се да възкликне весело. — Заповядай и добре дошъл. Добре дошли са и юнаците ти. — Па рече да се ухили. — А туй, за свирнята, си има крушка опашка. Не съм на султана ортак, войводо, ама си имам и аз радост. Снощи ми се отели крава и то с мъжко теле, вакличко.
— Аха — отвърна разсеяно Алтънлъ Стоян, сякаш, думите на кехаята се хлъзнаха покрай ушите му. — Сетне ще ми го покажеш, да му се порадвам и аз.
— А защо сетне, Стоян войводо? Ела още сега, на часа да го видиш.
Съгласеше ли се войводата, кахърите на Киро Възела щяха да свършат и кемерът на кръста щеше да му отвори вратите към всичко. Но Алтънлъ Стоян не бързаше. Оглеждаше се нехайно, като че имаше поне три дни време пред себе си.
— Всяко нещо по реда си — рече. — Искам по-напред един алъш-вериш да направим. Ще продадеш ли едно теле да нагостя момците си?
— Ще ли питане, войводо? Че сефте ли е да нахраня дружината ти?
— Ама този път даваш ли аз да го избера, Киро кехая?
Да го избере, туй значеше да влезне в кошарата.
— Не едно, две телета избери. И не срещу пари, армаган ще ги имаш от мене.
— Хубаво! Тогаз избирам хей това…
Не беше изрекъл последната дума Алтънлъ Стоян и се преобрази. Станал в миг сякаш целият от жили, той измъкна пищов от силяхлъка си и без да се цели, гръмна на посоки в кошарата. Човешки вик отговори на гърмежа му: дали бе видял предателски блясък на очи или оръжие, или, както мълвеше народът, през стени и скали усещаше османлиите, на този въпрос Киро никога не успя да си отговори, ала нямаше съмнение — в кошарата бе останал един сейменин по-малко.
Пушекът от пищова на войводата не се бе разсеял, когато момците му се бяха вече укрили зад дървета и камъни и взеха кошарата на прицел.
Ако досега Киро можеше още да се съмнява, следващите думи на войводата показаха, че той е знаел отнапред за приготвената му пусия:
— Хайде, Кула Байрактар! Какво седиш там при телците? Тъй ли се ловят хайдути?
Защо не стреляха тези ахмаци от кошарата? Гибелта на техния аркадаш ли ги порази? Или войводата ги омагьоса със златната си премяна? Изглежда, и туй беше вярно, понеже след малко, когато по даден от Алтънлъ Стоян знак дружината едновременно се хвърли в кошарата и захвана да пушка и да сече. Киро не чу Кула и сеймените му да отвръщат на ударите с удар и на куршумите с куршум. Само едно чу: „Този не! Оставете го!“ И продължи да се носи само тропотът и мученето на подплашения добитък.
Мина още минута и от кошарата излезе кривокракият Хаккъ Кясимоглу, дето минаваше за пръв ездач в тайфата на Кула Байрактар. В едната ръка Хаккъ носеше главата на Кула, с другата влачеше обезглавения му труп. Още единайсет пъти се върна той в кошарата и скоро на земята покрай Кировите гюмове се строи цялата тайфа: половината сеймени бяха изсечени, другата половина — с дупка от куршум в сърцето или в челото.
— Твоя живот пощадявам — рече му войводата. — Ще отидеш при Тахир ага и ще му кажеш да си намери друг човек за колаузин и байрактар. — Хаккъ Кясимоглу понечи да се хвърли на колене в краката му, но Алтънлъ Стоян го спря с властен жест. — Ще кажеш още на аяна, че златото, дето е платил за кръвта ми, ще стане хляб за сиромасите.
Киро пребледня, па извика:
— Тоз кръст отгоре ми, войводо, никакво злато не съм…
Чак сега Алтънлъ Стоян се обърна към него и спря отгоре му очи, челиченосиви бяха.
— Не ща клетви, Киро, а кемера!
Горският кехая с треперещи пръсти развърза учкура на потурите си, откачи кемера и го подаде на най-близкия до себе си хайдутин.
— Е — каза тогава войводата, — сега можеш да получиш и наградата за предателството си.
И Киро Възела пак видя светкавичното измъкване на пищова, зейналото срещу челото му черно дуло и блъвналата от него огнена струя.