— Що да сториш ли? — рече Селимински, когато Бяно му поиска съвет. — Постъпи така, както ти нарежда сърцето.
И Бяно го послуша: за изумление на цял Сливен свика отново лонджата на абаджийския еснаф само единайсет дни след оная, на която го избраха за устабашия. Вечерта преди събранието в дома му отново довтаса Ночо. Въртя и сука той, пък изплю камъчето: даваше на Бяно двайсет кесии — десет хиляди гроша! — само и само новият устабашия да не го кепази, да не става името му за резил на Сливен и на казата. Бяно го изхвърли през оградата на хаета, ала след като преди това се бяха случили други неща. Като му отказаха подкупа, Ночо Хошера измъкна изпод кебето си пищов и го насочи към стопанина на дома. Бяно не само не трепна, ами тръгна право срещу пищова. Ночо дръпна тетѝка, кондакът щракна, ала изстрел не последва. А новият устабашия, макар да имаше име на хрисим и кротък човек, му отвърна с яка плесница. И му издума, че като е некадърен за нещо, по-хубаво е било хич да не се залавя за него, а да си потърси помощ от майстор. Ночо не свари да отговори; истината беше, че той бе потърсил помощ от такъв баш-майстор като Коджа Мюстеджеб, ала прочутият делибашия отблъсна парите му, като рече: „Ти луд ли си, чорбаджи? Не виждаш аз ли какъв бамбашка вятър духа сега из Сливен, че кара и нас, правоверните, със събрани пети да стоим?“ А не свари Ночо Хошера да отговори, защото Бяно го грабна, отлепи бая пълното му тяло от пода, залюля го и го метна през оградата на хаета да пльосне долу на земята като жаба.
Та на другия ден Бяно се изправи пред лонджата и равно-равно обясни на майсторите, как от касата са откраднати, кажи го, седемдесет хиляди гроша. Каза им още и за рушвета, за негръмналия пищов, всичко им каза, и то все тъй, без да повиши глас. Дали от страх, или от желание да се прикрие зад широкия гръб на общинарите, Ночо взе, че изтърси, защищавайки се, дето чорбаджи Желязко го е подкокоросал да бръкне в касата и че поне половината от тези седемдесет хиляди са отишли в неговия, чорбаджи Желязковия джоб.
И какво последва в края на краищата?
Ночо Хошера и онзи, старият касиерин, върнаха в касата трийсет и пет хиляди гроша, ала въпреки това лонджата ги лиши от право да упражняват занаята и да се зоват сливенски абаджии. А и цял Сливен ги погна с такива подигравки, че за дълго време не смееха носа си извън портата да покажат. Чорбаджи Желязко не дочака да стане за посмешище, а усуланджък събра челяд, покъщина и кемери със злато и замина нанякъде.
— Виждаш ли, Бяно Абаджи? — със смях му рече Селимински, когато другарите от вътрешния кръг на Братството („вътрешния кръг“ — понеже, както личи от изложените тук паметни събития, то бе разпростряло невидими нишки в множество „средни“ и „външни“ кръгове, които обхващаха почти всички християни в Сливен) се събраха да полеят „Бяновата вихрушка“. — Казвах ли ти аз, че да си устабашия е много проста работа?
12
Само той си знаеше какво му струва да се показва, че е онзи, предишният Димитраки чорбаджи — човекът с правата снага и властния поглед, могъщият първенец на християнското население на Сливен и приятел на страшния Тахир ага. Всичко правеше, както преди — стъпваше тежко и важно, гледаше отвисоко, па и гласа си отпущаше, ала то не бе истинско, а игра, карагьозчилък някакъв: все едно яка скала, ама не същинска, а само изкусно зографисана върху тънка хартия.
Изкусно ли? Туй, за изкусното, беше втората му голяма неувереност. Страхуваше се той, че цял Сливен — турци и християни, „елини“ и торлаци — знае не по-зле от него как днешният Димитраки е само изкривена и смешновата сянка на по-раншния и че евтините сербезлъци, дето ги продава за щяло и нещяло, не са нищо повече от хвалипръцковщини.
Как стана така? Как се случи, че Димитраки да замяза сам на себе си на вълк с изпилени до венците зъби? Колкото и да напрягаше ум, той не намираше отговор на тези въпроси. Нито бе способен да разтълкува цялата поредица от събития, довели до изтръгването на силата му, още по-малко — двигателя, който се криеше зад тях. Единственото ясно нещо беше, че бъркотиите идеха от торлаците. И че тези торлаци бяха други, нови, не такива, каквито Димитраки ги познаваше от почти половин век. Захванаха се те един по един да превземат еснафите (оставиха настрана само турските еснафи — кожарството, сарачлъка, семерджийството и ковачеството) и го направиха тъй, че от шетнята им изгърмяха половин дузина чорбаджии; после се намесиха в работата на църковните настоятелства, разбишкаха ги, плюха си на ръцете, па като измъкнаха пари от еснафските съвети и настоятелства, хвърлиха ги за поправка и украса на църквите и за укрепване на училищата; не им стигна това, а преди неделя, — раз, два! — лапнаха и общината.