1
— И ти продаде долапа! — изкрещя Бяно.
Манол все още изглеждаше безгрижен:
— Хайде, пък и ти! Викаш така, невям човек съм продал…
— Глупако! — Бяно за пръв път бе загубил дарбата си да се самоконтролира. — Глупако! Забрави ли, че този долап ни е оставен от тате?
— Е, голяма работа — не се предаваше Манол. — Като те слуша човек, ще си рече, че съм продал църква или костите на баща ни…
Бяно се приведе и му плесна един шамар; беше обикновена плесница, но зад нея стоеше безмерната сила на Бяновата мишца, та тя свали брат му от миндера и го изпрати ведно с недовършените му думи в кьошето на одаята. Кръвта нахлу в главата на Манол, той пламна, сви юмруци, но после наведе глава и седна на миндера.
— Да почнем отначало. — Гласът на Бяно беше станал по-мек. — Разказвай, сине майчин, да те чуя.
Нямаше какво толкова да се разказва. Зает с всичко друго, само не и с долапчилък, есенес Манол трябваше да се раздели и с коня си (отказа големи цени, предложени му от турци, и го даде бая по-евтино, но на едно българче, дошло за него чак от Карлово). Тези пари също се изнизаха между пръстите му, та преди една неделя продаде и долапа. Това беше всичкото, което се съдържаше в разказа му. Защото благородно премълча, дето целия си пай от обира на хазната при село Риш и голяма част от парите, получени за своя Вихър и за долапа, Манол раздаде на сиромаси българи и на един турчин — хаджи Рифат.
— На кого продаде долапа? — попита затворено Бяно. Искаше му се да може да каже: „Щом си решил да го продаваш, защо не го предложи първо на мене?“, но и той трудно свързваше двата края, та подобни надути думи щяха да разсмеят преди всичко самия него.
— Купи го хаджи Иван Йовчов, не знам дали го познаваш.
Бяно го познаваше. Хаджи Иван Йовчов (по-нататък пак ще срещнем няколко пъти неговото име) беше от старите общинари, останали от предишното, от Димитракиевото време, които обаче не бяха овълчени като него. Пък и Селимински напоследък бе успял някак си да му влезе под кожата, та той във всичко вървеше с торлаците.
— И сега? Какво смяташ да чиниш сега?
— Вярвах ти да ми помогнеш. Докато стъпя отново на краката си…
— Не мога стори повече от туй, да ти дам възможност сам да си помогнеш — поклати глава Бяно. — Ще турим тука, в тази одая, един стан, пък сядай на него и си вади хляба…
Така и направиха. Но още след първата неделя Бяно разбра, че от брат му абаджия няма да излезе — или станът замлъкваше за дълги часове, а Манол се рееше някъде надалече, или пък Бяно тайничко преглеждаше изтъканото от брат си и тогаз в него избиваха срамът и мъката.
— Вижда се, не ти спори абаджилълкът — подхвана нов разговор Бяно.
— Е, много бързаш! — не се съгласи Манол, но усещаше се, че сам не вярва на думите си. — Никой не е научил занаят за една неделя…
— А бе то е тъй, ама… — Бяно не довърши. Можеше да му рече много неща. Например, че сливналии учат абаджилъка още преди да проходят, а не за една неделя. Но замълча, искаше да се разбере с Манол кротко, по братски. И обърна думата: — Чувал ли си за Стойко Раковалъ?
— Стойко Раковалъ? — повтори Манол. — Не е ли от Котел, дето се родеем нещо?
— Същият. Мама, бог да я прости, се падала някаква далечна братовчедка с чичо Стойковата жена Руса или нещо такова. Далечна рода̀, но тате се имаше с чичо Стойко.
— Спомням си — потвърди Манол. И добави злъчно: — Имаха се, ама след бесилките по Заверата не е дошъл ни веднъж да ни види как преживяваме… — Сетне попита по-меко: — И какво? Да не си намислил борч да правиш при него? Зер той голям човек бил станал, чувах.
— Голям човек ли?
— По Заверата направил достлук с някакъв агаларски големец ги — което си е право, право си е — използувал достлука, за да опази Котел. Та оттогаз досега котленци все го избирали за чорбаджия-общинар.
— Това не знаех. Но аз съм чувал друго. Чичо Стойко бил измислил някакви чаркове за плетене на гайтан. Разбираш ли? Чарковете навиват и пресукват нишката, сплитат гайтана, а ти само седиш отстрана и следиш да сменяш масурите. Таман работа за тебе… — Последните думи, изтървани против волята му, криеха предизвикателство. Но докато брат му да ги усети, Бяно побърза да ги замаже: — Да отидем до Котел, това е приказката ми. Ако чичо Стойко е човек да даде юрнек за чарковете и ако сетне ние сколасаме…
— Какво пък, да отидем — на бърза ръка се съгласи Манол.
Така би се съгласил и на всичко друго, което би му обещало поне три-четири дни да бъде далеч от този стан…
Беше привечер, когато влязоха в Котел. Нямаха те пари да платят на кираджия, та удариха пеша. Е, Манол наистина го преведе по пътеки, за които Бяно и не подозираше, та скъсиха пътя наполовина, но и тъй както беше наполовина, пак вървяха от сутринта до вечерта. И през цялото това време Бяно, задъхан, хем едва успяваше да не изостане от брат си, хем не спираше да му се чуди — и за познаването на планинските пътеки, и за неуморността. Че Манол крачеше през планината и преваляше хълмовете и като същинско горско пиле…