— Хайде сега отивай в къщи — нареди й Стойко, — откъсни главите на две пилета и разпали пещта за баница. Зер гости ще са ни не само твои роднини, а синове на человек, живота си дал за вярата…
Час-два по-късно гостите и челядта на чорбаджи Стойко вече седяха около отрупаната софра. Освен момчето Съби, препоръчан вече от баща си, Стойко имаше още две дъщери. Неша, по-голямата, беше кротка и приветлива като баща си, Нанка обаче, най-малката от трите деца, беше такава, че пред нея Съби изглеждаше хрисим като икона…
Във времето, докато още се печаха баниците и пилетата, Силдаровците и чорбаджи Стойко бяха изкарали приказките за живи и измрели роднини, за „тез чудесии, дето ги вършите в Сливена“ и за други новини, после братята бяха изказали и молбата си и „чичо“ им Стойко сърдечно бе изразил готовност да им покаже всичко, дето ги интересува, та сега, на трапезата, разговорът вървеше по-лековато. Манол разправи как видели жените с песен да гонят един мъж и попита що за история е била тази. Отговори му Руса, чорбаджийката:
— Зарежи ги — рече надменно, — котленска им работа!… — А сетне обясни: — Честен и почтен човек е този даскал Райно Попович от Жеравна. Такъв начетен даскал Котел нито е виждал, нито сънувал. Учил е той в Сливен при даскал Илия, а после и в Хилендарската света обител, и в Солун, и на един остров, забравих името му…
— Хиос — подсказа й чорбаджи Стойко. — И в Букурещ е бил даскал Райно, тамошното гръцко бейско школо е изкарал.
— Тъй — продължи жената. — Върна се той в Котел и години учи децата на четмо и писмо. Ама случи му се на нещастника, че се залови с една тукашна гъска…
— Хаджи Марийка хаджи Ноньова — отново вметна мъжът й. Като чу това име, малката Нанка забрави, че е на трапезата, и запя пискливо:
При тази неочаквана намеса бащата се разсмя беззвучно, но Руса възнагради дъщеричката си с такава плесница, че песента изведнъж секна.
— Лошо я удари — рече чорбаджи Стойко. — Не е виновно то, глупавичкото. Цял ден слуша тая песен из махалата…
Руса Стойкова с нищо не показа, че изобщо е чула думите му. И продължи разказа си за злополучната любов на даскал Райно:
— Сгодиха се даже, ама наскоро, Марийка му върна годежа.
— И защо, да я питаш! — възмути се Стойко Раковалъ, докато огризваше едно пилешко крилце. — Някакви ергенаши отрязали на хорото сърмените й ръкави и тя не се примирила, дето даскал Райно не тръгнал да се бие с тях. Пфу! За едни ръкави да изпусне такъв човек!…
Ни в клин, ни в ръкав Нанка отново писна:
Вярвайки, че отгатва желанието на родителите си, Съби я плесна през устата, Нанка му върна удара и след секунда двамата се търкаляха на пода — сякаш не деца, а котета се боричкаха. Но два шамара на майката отново ги превърнаха в момче и момиче, чинно застанали край софрата.
— И заради този върнат годеж… — подхвана изненадано Манол.
— Отива си даскал Райно, напуща ни. И кой знае дали Котел ще има нявга втори даскал, учен като него. — Чорбаджи Стойко въздъхна горчиво и изми горчилката в устата си с глътка винце. — Вдругиден се премества в родната си Жеруна. И аз съм му обещал да го заведа с каруцата. — Той помълча малко. — Но каквото и да става, не в Жеруна, а на другия край на земята да е, един ден този малчуган — показа с поглед Съби — при него ще учи…
(Това наистина се сбъдна. След години синът на чорбаджи Стойко Раковалъ отиде да учи при Райно Попович. То беше в Карлово — града, в който даскал Райно си спечели име на един от най-просветените български предосвобожденски учители, проправил път на такива ученици, като Раковски, Евлоги и Христо Георгиеви, Гаврил Кръстевич, Ботьо Петков…)
На следващата сутрин двамата Силдаровци последваха „чичо“ си, за да се запознаят с неговите чаркове за плетене на гайтани.
Чорбаджи Стойко имаше при „Изворите“ дарак за влачене на вълна и работилничка за гайтани — и двете единствени в Котел, та въртеше с тях голяма и доходна работа; трима измекяри и чираци и той самият едва сколасваха да се оправят с поръчките на мющериите. Разположен добре към синовете на Георги Силдаря, в този ден Стойко остави работата на помощниците си, та им показа всичките си „тайни“. Гледаха те чарковете за гайтани, слушаха обясненията на чорбаджи Стойко, следяха работата на чираците, че дори и сами се опитаха да вършат това-онова. Но колкото повече се запознаваха с гайтанджийството, толкова по-мрачни ставаха погледите, които час по час си разменяха, и толкова по-пепеляв цвят добиваха лицата им. И надвечер те благодариха на „чичо“ си Стойко за отзивчивостта му, но и тъжно му признаха, че са разбрали, дето не са родени да управляват чаркове… Ала иначе приеха поканата му на другия ден, отвеждайки даскал Райно, той да ги закара с каруцата до Жеравна — Бяно имаше лош спомен от идването до Котел…