— Нататък! Към Плешивица…
Бяха по средата на пътя, когато видяха жени да бягат презглава от Плешивица към селото и да пищят до бога, а като приближиха още малко, в окрайнината на гората попаднаха и на два спънати коня — час по-рано ги бяха зърнали пред жеравненското ханче.
— Тъдява ще са! — сниши глас Манол и в ръката му лъсна дълъг двуостър нож. — Имаш ли оръжие? — попита, пък махна пренебрежително: — Ами, ще имаш. Виж там, вземи нещо. Че ония са въоръжени до зъби!…
Бяно го послуша — той през цялото време само му се подчиняваше — и награби една неодялана тояга; беше такава, дето жена или по-слаб мъж не можеха и да повдигнат.
Разделиха се на десетина крачки и тръгнаха през гората, без да вдигат шум. Хайдушкият усет на Манол отново не го измами — след петдесетина крачки подочуха неясна гълчава, забързаха нататък и зад стената от шубраци пред очите им се разкри гледка, която двамата никога нямаше да забравят. Раздърпана и с разрошени коси, една девойка лежеше на земята с вързани ръце и крака. Това все още беше по-малкото. По-нататък един турчин — беше Февзи Балабан — тъкмо ставаше от друга просната по гръб жена, смееше се гъгниво и вдигаше свлечените си до коленете шалвари. Дрехите на жената бяха превърнати в дрипи. По заголените й крака личеше зацапана кръв. Лежеше безчувствено, наглед бездиханна, но очевидно се бе борила не на шега, защото вторият турчин, Коджа Мюстеджеб, бе изоставил избраната за себе си жертва, та бе дошъл да помага на ортака си — с една ръка държеше китките на нещастницата, а с другата затискаше устата й.
Пред тази грозна гледка братята стояха като вкаменени. После от устните им се изтръгна рев и без да се подканват, двамата едновременно прескочиха шубраците. Видът им трябва да е бил ужасен, защото Коджа Мюстеджеб, забравил всичките пищови и калъчи по себе си, пусна ръцете на жената, завъртя се на пети и с всички сили побягна през гората. Февзи Балабан не можа да го последва. Така, както беше със свалени шалвари, той приличаше на кон с букаи на краката; едва свари да се извърне и Манол беше вече до него — мах! — и главата на кеседжията се откъсна, от раменете му.
Манол не загуби време дори да види резултата от своя удар. Прескочи обезглавения труп и се втурна подир Мюстеджеб. Бяно понечи да го последва, но в този момент погледът му попадна на вързаната девойка. И почувствува краката си прималели. Раменете му се отпуснаха, ръката изтърва тежката тояга — пред него лежеше Божура!…
Секунда или цяла вечност — това той никога не можа да определи — Бяно остана неподвижен. Един звук, приличен на скимтене, изтръгнал се от гърдите на окървавената нещастница, го извади от вцепенението му. Той се поколеба, пък приближи до Божура, приклекна и развърза въжетата около ръцете и краката й. И едва сега забеляза, че тя беше се парцал, втикнат между зъбите, и с обляно в сълзи лице.
— Иди — каза й. — Иди при дружката си, помогни й. Аз не бива… мъж съм…
И остана така с гръб към девойките. И към хълцанията, плановете и сподавените думи на отчаяние и утешения.
Мина време и Божура сама се изправи до рамото му.
— Ти си Бяно Силдаров, нали? — Той потвърди мълчаливо. — Благодаря ти, Бяно. Цял живот няма да забравя това, което сторихте за мен… за нас…
Чу се странен пукот — Бяно стискаше пестниците си.
— Божуро — произнесе и сам не позна гласа си. Божуро, знам, че сега ще кажа най-нелепото като за такъв час. Не съм го избирал, за да те срещна… Божуро, искаш ли… искаш ли… да станеш… моя жена?…
Тя не отговори веднага. И в краткото безмълвие, което се възцари между тях, почувствува с цялото си същество, че е осъден.
— Кажи ми, че трябва да се омъжа за тебе, за да ти покажа благодарността си, и аз на часа ще го сторя. Но щом питаш дали искам…
Той — планина човек! — се олюля. И прошепна:
— Разбрах…
Прекъсна го пълният с бяс и съжаление глас на Манол:
— Избяга ми, неговата мама… Избяга ми, кучето! Нали не е бъхтал като мене… Ами вие там бе? Какво сте се окумили?
Бяно и Божура се обърнаха. Тя, в един миг променена, стори нетърпелива крачка към Манол, но се осъзна и свърна към другарката си, която, приседнала на земята и захлупила лице в шепите си, хлипаше неудържимо.
— Успокой се, Яне — каза й. — Всичко се свърши вече…
— Свърши се… — задавена в сълзи отговори поруганата Яна. — Животът ми се свърши… — После изпищя отчаяно: — Защо ме наказа, божичко-о-о…
— Хайде — с излишна строгост им подвикна Манол, — стига сте се циврили, ами разкажете кое как се случи.
Отговори му, разбира се, Божура. И не каза нищо, което Силдаровците да не бяха могли да отгатнат сами… После между четиримата легна неловко мълчание. И слава богу, точно тогава в гората се разнесоха гласове и тропот на човешки крака. И след малко към тях приближиха дузина мъже, въоръжени кой с каквото му попаднало — брадва, вила, обикновена цепеница. Пръв от всички тичаше един човек към петдесетте. Когато го видя, Яна зави още по-жалостиво. А мъжът се огледа и този поглед му бе достатъчен, за да разбере всичко. Свлече се на колене, заскуба сребристи коси и възропта срещу небето: