Друг път Селимински щеше да остави повече хора и по-дълго да говорят. Сега обаче той също се поддаде на припряността. Стана на крака и като прикова погледите в себе си, заговори:
— Братя, верни са словата и на Добри, и на Хаджи Людскан. Ние ще извършим нечуван грях и пред бога, и пред Отечеството, ако в утрешния час на превелико изпитание останем със скръстени ръце, безучастни към съдбата на бащинията ни. А не е истина, братя, че сме толкова безсилни, че помощта ни към дядо Ивановите синове да бъде мравешка помощ. Мравки щяхме да бъдем ние, ако останехме всеки сам за себе си да живурка, всеки сам да помага. Но ние сме сила, защото сме Братство! Спомнете си какво нищожество беше всеки от нас и каква юначна сила станахме, когато сплетохме ръце в едно.
— Тъй ще бъде и утре! — нетърпеливо откъсна думите от устните му Цено Коньов. — Ще се смае турчинът, като види каква хала се е спотайвала зад гърба му.
— Зер ние не сме само десет — добави Христодул. — Много пъти по десет са другите ни братя в Сливен, които ще ни последват, когато ще ги поведем.
Иван Селимински усети, че желязото е достатъчно горещо, та каза:
— Който от вас е съгласен да ме последва във великото дело да се борим за свободата на милото ни Отечество, нека улови ръката ми!
Осем здрави мъжки ръце се протегнаха, струпаха се като камара върху неговата. Със само секунда закъснение към тях се присъедини и ръката на хаджи Нойко.
— Благодаря ви, братя! За облазяване ще бъдем ние, когато един ден ще имаме правото да казваме: Не стояхме бездейни, когато се освобождаваше България. — Селимински спря, сякаш внезапно си спомни някаква важна подробност. — Но…
— Какво „но“? — трепна насреща му мургавият Коджакара.
— Когато създавахме Братство за взаимна помощ и за обща каса, нам бе достатъчно да си дадем обещание. Но в тази нощ ние тръгваме на буна, на бран срещу султана и полумесеца, а в една бран човек излага не кесията, а кожата си. За такава бран простото обещание не стига, братя.
— Кажи що трябва да сторим, хаджи Иване! — приканиха го едновременно няколко гласа.
— Трябва да отидем утре скрито при поп Шидер и да дадем клетва пред кръста и Евангелието, че ще бъдем верни на борбата, на която се обричаме сега.
— Поп Шидер ли? — усъмни се Коста Топракчиев. — Че той нали е… Поп Шидер не служи в църквата, хаджи Иване!
— Той си е пак богослужител, нищо че не служи в църквата — рече Селимински. — И е свят човек, понеже служи на господа, но не забравя и народа. Този родолюбец избрах аз като най-достоен да приеме клетвата ни.
— Няма защо да чакаме до утре — с привичната си прибързаност отсече Мавроди. — Дайте ми половин сахат време и аз ще ви доведа тук поп Шидера. Имаме се ние с него, от една махала сме…
И изскочи навън. Докато го чакаха, разговорът потече пак към онова, което днешното им решение предопределяше като тяхна по-нататъшна работа. Иван Селимински щеше да отиде в Шумен да основе и там Братство, бил посял той семето още когато имал школо и ученици от Шумен; другите трябваше да извършат същото в градовете, където имат сигурни връзки с отечестволюбци; да се засили тайната преписка с Иванчо Куртев, да се потърси такъв човек и в Букурещ, че едновременно да се следи какво става и при турците, и при московците; всички членове на Братството — тези, най-вътрешните, и другите, посветените отпосле — да се запасят с достатъчно храна за себе си и семействата си, а също с оръжие и военни припаси, за да може при случай Братството да посрещне всякаква опасност; да се издирят хора, които познават изтънко балканските пътеки и скривалища (на това място Бяно най-напред помисли за брат си), за да служат за връзка с московците, където и да се намират те, и да бъдат сигурни водачи на дядо Иван през българските земи; които могат — да излязат хайдути и да бият турчина откъм гърба, за същото да се привлекат и хайдутите, дето и без това са си в Стара планина…
Една след друга подсказваше Иван Селимински задачите, които от днес нататък щяха да ръководят Братството, а мъжете се надпреварваха кой с коя от тези задачи да се захване. И в тази надпревара имаше само една изненада: почудиха се братята, че Бяно пое за себе си връзката с хайдутите в Балкана. А двойно се почудиха, когато на въпросите им той простичко отвърна, че познава кажи-речи всички прославени войводи по тези места: и Алтънлъ Стоян, и Кара Танас, и дядо Цоню Брадатия от Драгоданово, и Генчо Къргов войвода…
Не бяха се разбрали още за всичко, когато Мавроди Коджакара се върна. Наистина водеше поп Исидора. Свещенослужителят не само не изглеждаше изненадан, че е вдигнат посреднощ, за да закълне участниците в едно тайно събрание, а напротив — гордееше се, че събранието е избрало него, та снагата му стоеше по-напето върху коравите селяшки крака, а брадата и гривата му се полюляваха по-войнствено от друг път. Единствен Бяно не се изненада от това попско делийство — помнеше той от баща си, че преди да се запопи на Исидор (по мирско кръстен Сидер, а по сливенски известен — впрочем както и сега — Шидер) цял Сливен предричал поприще на хайдутин и султанов душманин.