Поп Исидор издума едно „добър вечер“ към всичките, па отиде при Селимински и яката раздруса ръката му. Смаяха се членовете на Братството — не бяха подозирали този достлук между двамата. В едно оживено свойско шепнене Селимински очевидно посвети свещеника в главните цели на съзаклятието; така поне се разбра от неговия заключителен отговор:
— Щом е за таквоз нещо — каза поп Исидор, — заклевам ви в името и на бога, и на дявола, както ще хване по-добре!
И с тези думи пристъпи към работа. Надяна епитрахила си, в ръката му се появи посребрен кръст, но прерови десет пъти джобовете си и не намери Евангелието, беше го забравил. За друг това може би щеше да се окаже непоправимо препятствие, но той се задоволи да измърмори не съвсем приглушено едно „Майната му“, пък запретна расо и от навущата си измъкна една остра кама и я постави пред себе си наред с Христовия кръст.
— Застанете зад мене — не прикани, а заповяда — и повтаряйте, каквото изрека аз!
Прочете свещенослужителят „Отче наш“, като не се загрижваше да даде много-много време за повторение от онези, които в един глас изговаряха молитвата след него. Но като занарежда същинската клетва, той произнасяше по две-три думи и се заслушваше, сякаш следеше да различи всеки глас поотделно. Протегна поп Исидор корава, щедро покрита с черни косъмчета лапа към кръста и ножа и произнесе:
— Кълна се пред бога и пред българския род, че от днес съм войник за свободата на свидното ми Отечество, за което с радост ще дам и живота си. Заклевам се да пазя поверените ми тайни, да слушам моите войводи и начелници, да служа на делото със сърце и душа, със слово и нож, с десница и имане. Ако съм верен, нека светият кръст ме закриля; ако стана издайник, нека от този нож да получа моята казън. Заклех се!
Каза поп Исидор тази на бърза ръка съчинена клетва (хубава беше, не можеше да се отрече — ще кажеш, че той цял живот преди това я е съчинявал вътре в себе си, готвил се е за днешния ден), пък се прекръсти и сам пръв от всички долепи устни най-напред до кръста, сетне и до ножа. Последва го Иван Селимински, а подир него и всички останали. И който минеше през кръста и камата, попадаше в прегръдките на другарите си.
Така добродетелното Братство се превърна в революционна организация!
4
— Позакъсняхте — каза Яна, докато крачеха покрай високите дувари на смълчания в нощта Сливен.
— Да — неохотно отговори той, — забавихме се.
И пак потъна в своята унесеност. Не заговориха повече — така се прибраха у дома, така се приготвиха за сън и си легнаха — без недружелюбност, но далече един от друг. И никой не заспа.
Зората вече понадникна през намазаните книги на прозорците, когато Бяно протегна ръка и прекара ласкави пръсти по косата на жена си.
— Защо не спиш?
— Не ме хваща сън. Мисля. За тебе мисля.
— И какво толкоз мислиш за мене?
— Сто пъти по сто неща.
— Назови само едно-едничко.
— Питам се например защо се ожени за мене…
— О! — каза той бързо. — То е било късметлийски ден за мене. Идването ти преобрази всичко: запустелият дом оживя, огнището лъха на прясно препечен хляб, пропъди от трапезата ми вечните пържени яйца и на тяхно място заповяда да се появят чудни лакомства, дворът се превърна в градина…
— Там си имаше цветя — вметна Яна тихо. — Твоята леха.
— … аз самият замязах на човек и престанах да плаша децата от махалата. Късметлия, наистина късметлия ден е бил този!…
— Дано да си искрен — прошепна тя и една сълза опари бузата й. — Хубави неща изреди ти, които ще стоплят душата на коя да е стопанка. Но като ги изреди, ти обходи въпроса ми…
— Защо се ожених за тебе ли? Комай от пръв поглед съм отгатнал, че носиш със себе си всичко онова, което донесе…
— Тогава, там, в гората на Плешивица ли си го отгатнал? — тъжно се присмя жената.
— Сто пъти съм ти запретявал да припомняш този ден! — скара й се той, но в гласа му имаше колкото сърдитост, толкова и ласка.
— Хайде — подкани го тя, — още веднъж се опитай да ми отговориш.
— Ти ми харесваш — след кратко мълчание произнесе Бяно. — Не само като стопанка и въртокъщница. Видят ли те, очите ми се радват…