— Защото ти си светец, Бяно. А светец като тебе не можех да направя баща на дете, заченато може би от един гнусен читак…
5
Авторът положи много старание да открие повече сведения за споменатия Александър Йосифович Дюхамел, човека, който чрез Селимински предупреди българите за предстоящата война и ги призова: „Гответе се!“ Всички негови усилия обаче останаха напразни — ако изключим фамилното име, което издава, че Александър Йосифович е бил имигрант от френски произход или по-вероятно потомък на някой от многобройните такива имигранти от последното десетилетие на ХⅤІІІ в. по име Дюамел (Duhamel), не се намериха сведения нито за личността му, нито за неговата длъжност, нито за по-нататъшната му съдба. Но ако фигурата на Дюхамел остава скрита и неясна зад преградата на изминалите сто и петдесет години, а името му дължим единствено на спомените на Селимински, то безспорна истина е, че неговото прозрение, очевидно почиващо на добра осведоменост, и предупрежденията му към българите са били повече от основателни.
Ето как са се развили събитията.
Както вече знаем, под влияние на растящата в Европа загриженост за съдбата на въстаналите гърци, които вече пет години водели героична борба за свободата си, Русия предизвикала продължителни преговори с Турция и в тях упражнила такъв натиск, че се стигнало до сключването на Аккерманската конвенция от 25 септември 1826 година. Султан Махмуд ІІ обаче не можал да се примири с отстъпките, намерили място в конвенцията, и докато за подписването прилагал традиционната турска политика на протакане, енергично се готвел за един бъдещ военен конфликт: каза се, че той разтурил и унищожил еничарския корпус и реорганизирал войската, въвеждайки военната реформа „низам-и джедид“ — „нов ред“, — като хвърлил баснословни средства за превъоръжаване и привлякъл голям брой чужди, в същност само западни, военни специалисти. Междувременно турците засилили натиска си в Гърция, където Ибрахим паша със своите египетски войски нанесъл няколко тежки удара на въстаниците и около юни 1827 г. изтръгнал из ръцете им и техния последен опорен пункт в Атика — гр. Атина; гръцките въстанически войски държали още само Евбея и островите на Архипелага. В тази обстановка през юли 1827 г. в Лондон било подписано съглашение между Англия, Франция и Русия, с което се предлагало на турското правителство незабавното уреждане на гръцкия въпрос при посредничеството на трите сили. Те се задължили при отказ да принудят със сила турско-египетския флот да напусне гръцките води.
Султан Махмуд ІІ отхвърлил предложението на трите държави и съединената англо-френско-руска флота под общото командуване на английския адмирал Кодрингтън проникнала в Наваринския залив и в завързалото се на 20 октомври 1827 г. сражение унищожила турско-египетската ескадра, а малко по-късно французите, командувани от генерал Мезон, извършили десант в Морея. Всичко това принудило Ибрахим паша да изтегли своите войски обратно в Египет, но не научило султана на смирение: на 8 декември 1827 г. той издал хати-шериф (възвание) към турския народ, в който призовал мюсюлманите към джихад — свещена война — срещу Русия. В него Русия била наречена „вечен, неукротим враг на мюсюлманството, замислящ разрушаването на Османската империя“ и султанът откровено признавал, че „той само с цел да спечели време постъпвал досега дружески с неверниците, които са природен враг на всеки мюсюлманин“. След хати-шерифа последвали и различни притеснителни разпореждания срещу руската търговия в Черно море и били нанесени оскърбления на руското държавно знаме.
Отговорът на Русия не последвал веднага. Руското правителство изчакало края на войната с Иран, сключвайки Туркманчайския мирен договор, та императорският манифест за война срещу Турция бил обнародван едва на 14 април 1828 година.
Но има нещо, което Селимински, членовете на Братството, пък и изобщо всички българи не знаели: според манифеста причината за войната с Турция е изключително само несъблюдаването на условията на Букурещкия договор и насилствените и оскърбителни действия на Портата по отношение на Русия; за насилията над християните в Балканския полуостров и за освобождаването им от турско робство в този манифест не е казана нито една дума…
Цялата огромна Турска империя изпитваше тежестите на подготовката за тази нова „свещена“ война, но повече от всякъде те се усетиха по българските земи. Та нали оттук минаваха пътищата към Дунава, където потомъкът на Мохамеда се готвеше да срази московеца? Както във всички предишни войни, българското население беше обречено да изпита най-големите терзания: разорение на плодородна земя, грабежи, непосилни ангарии, убийства, обезчестявания, насилия…