— Защо ме биеш, аго? — тихо, но и достатъчно ясно произнесе Бяно. — Добиче да бях, пак щеше да ми дадеш почивка, пък аз…
— Сус бе, хандзър! — Бичът отново се усука около врата на Бяно. — Добичето аз ще щадя, зер пари струва, а тебе, не станеш ли веднага, ще очистя и аллах ще ме възхвали, дето съм оставил един неверник по-малко. Сус! — изрева повторно зебекът. — Отвориш ли уста за още една дума, тук, на снега ще те просна с куршум в главата. Ставай!
Бяно намести ремъците на раменете си, напрегна сили, изпъна врат, гръбнакът му изпука и товарът от осемдесет оки на гърба му бавно се отлепи от снега.
— Аферим! — измърмори някой полугласно, анадолец някакъв, от тези, дето охраняваха преносвачите, се бе възхитил от рядката сила на българина.
Като устабашия на еснаф (тези длъжности се признаваха и по своеобразен начин почитаха от турците) Бяно бе освободен от ангариите. Но той като ден виждаше смазаните от умора люде — мъже и жени, старци и голобради юноши, — та сърцето не му позволи да си стои у дома, докато те издъхваха от умора по друмищата. И доброволно се присъедини към тях. Не беше глупак и съзнаваше, че постъпката му е безполезна — той само получаваше равен на другите товар, а не намаляваше техния, — но въпреки това всяка сутрин се нареждаше при своите: правеше го, за да се чувствува с чиста съвест, а не за да облекчи едноверците си. И винаги се товареше повече от тях.
Така и днес. Товарачите слагаха по четиридесет оки на мъжете и по двайсет и пет на жените и юношите; Бяно се изстъпи напред и поиска да сложат на плещите му целия пай, отреден на една непозната жена преди него. Не възразиха турците-товарачи и метнаха на гърба му нейните двайсет и пет оки, а нея пуснаха да си върви. Изпъшка Бяно под тази тежест, но сърцето му се възрадва — трудна беше жената, щеше да се повреди под тези навосъчени чувалчета с барут. А когато пълзяха по хлъзгавите нанагорнища на Ичеренския път, той взе и петнайсет от двайсет и петте оки на някакъв старец, който едва задържаше душата си зад зъбите.
А когато в два часа след пладне седна да почине бичът и ритниците не му позволяваха да поеме дъх…
„Честен ли си бил, Бяно, когато цял живот си пял хвалебствия на Доброто и си го поставял наравно с Господа Саваота? — попита се той сам, докато се изправяше. И веднага се възмути от съмнението си: — Не, не честен, не е тази думата. Честен ти си бил, но прав бил ли си? Кое и какво е това Добро, което ти въздигаше до твоята вяра? И заради което си затваряше очите за ширналите се навред злодейства и безчинства на агаларите?“
Ходилото му попадна на някакво хлъзгаво място, огромният му товар го повлече настрана, Бяно залитна, но успя да се задържи на крака. И мисълта му се върна към прекъснатия разговор със самия себе си.
Да, той бе намирал сили да оправдае турците. Пред другите и пред себе си представяше зверствата им като изключения, плод на люде с болна, изкълчена и извратена душа, а племето в цялостта му бе виждал — или поне се бе насилвал да вижда — като съставено от хора с мъдростта на хаджи Рифат, с търпимостта и учеността на хаджи Молла, та дори с жестоката праволинейност на Тахир ага. А сега…
„Не! Не! — уплашено заспори със себе си Бяно, видял се да руши основите на житейската философия, в която бе вярвал цял живот. — Тези са някакви оскотени анадолци, родени и отраснали като вълци сред вълци. Турците от моя Сливен…“
Мислите му секнаха отведнъж — прекъсна ги една случка пред него.
Два поизпосталели коня бяха изтеглили как да е дотук една каруца с топовни гюллета, но дали се бе подхлъзнал или силите му бяха привършили, единият бе рухнал, другият не можеше да удържи тежестта и каруцата полека се бе плъзнала назад по нанадолнището, затисвайки падналия кон. Около каруцата се суетяха няколко жени и старци; жените пищяха и се вайкаха, силите на старците стигаха, колкото да позабавят свличането на колата, не и да го спрат. Въртяха се там и двама-трима низами, здрави и жилави анадолци; ако се заловяха за колата, навярно щяха да я удържат, а може би и избутат нагоре, но те се задоволяваха да кръжат наоколо, да попържат мръсно и да раздават удари с бичовете си по гърбовете на беззащитните роби.
Без да се колебае, Бяно приклекна до една пряспа и се освободи от товара си, после изтича и подложи гръб под свличащата се кола. Краката му се вкопаха в снега, жилите на врата му изпъкнаха, лицето му се изчерви… Усетили до себе си страшната сила на помагача, старците, кой знае защо, вместо да се заловят по-здраво за каруцата, се отдръпнаха. Конят и той поотслаби дърпането. И Бяно остана почти сам срещу огромната тежест.