Беше борба на човек срещу природните закони. Въз основа на всичко онова, което се знаеше за човешките възможности, човекът трябваше да бъде победен, да се преклони пред мъртвата, но стихийно силна природа. Но Бяно беше човек с душа на посветил себе си на бога постник, ала и със снага на чутовен юнак — вместо да размишлява върху природните закони, той безстрашно се вкопчи в борба на смърт срещу тях. Пращяха кости и мускули, дъхът от гърдите свиреше като зимен вятър, ручеи пот се стичаха по лицето и замръзваха в ледени шушулки по дрехите му… Цяла безкрайна минута каруцата сякаш се колебаеше дали да спре или да продължи свличането си, като повлече и смаже под себе си тази нелепа човешка преграда. После от много гърди се откъсна възклик на изумление и възхищение: човекът победи и каруцата спря неподвижно.
— Освободете коня! — намери сили да издума Бяно.
Спуснаха се хора, вдигнаха добичето и двата коня, подпомагани от напиращия откъм нанадолнището човек, полека изтеглиха каруцата. Пурпурни кръгове се завъртяха пред очите на Бяно, краката му се подгънаха и той рухна на снега.
— Твой ли е този юк? — смушка го някой в ребрата.
Бяно полека отвори очи. Един низам го подритваше и същевременно му сочеше навосъчените торбички с барут в пряспата отсреща. Не можа да отговори, само кимна утвърдително.
— Хайде — продължи низамът, — ставай, товари се и продължавай!
— Хей, вие хора ли сте бе! — затрепери гласът на един старец. — Звяр да беше, и той щеше да остави този юнак да събере душа. А вие? Сърце в гърдите си вие нямате ли и не ви ли е майка…
Кухо изтрещя изстрел, сякаш се пречупи изсъхнало дърво. Старецът се завъртя на пета и с раздробен череп се сгромоляса в снега. Проехтя женски писък и всичко пак заглъхна. Бяно хлъзна поглед. Онзи, който издуха дима от цевта на пищова си и го натика с отегчен жест в силяхлъка, беше Узун Шерифаа. Не, нямаше грешка — старецът бе убит от векилина Узун Шерифаа, един от онези, за които Бяно преди малко си бе казвал: „Турците от моя Сливен не са такива!“…
„Какво излиза, боже мой! — мислеше трескаво Бяно, докато отново се впрягаше в своите осемдесет оки. — Всичките ми славословия към Доброто не са били нищо друго освен подкрепа на катилите като Узун Шерифаа и останалите като него…“
Сепна се той така, че без малко да падне ничком под товара си. Защото друга мисъл блясна в мозъка му и сякаш го изгори: щом той е грешил, то прави са били онези, привържениците на „око за око…“ — Алтънлъ Стояновци, Кара Танасовци, Генчо Кърговци, Мавроди Коджакаравци, Паскаловци, които не дават пробит грош за Бяновото умиление пред мъглявото Добро…
Тази вечер Бяно Абаджи се прибра като болен. Не от нечовешките усилия, които бе трябвало да изтръгне от тялото си. Болен беше той от страшната бездна, която се откри в душата му. Не стана в един ден човек като Мавроди Коджакара, като Алтънлъ Стоян войвода или като хаджи Иван Селимински. Но и никога вече нямаше да бъде предишният Бяно…
6
Не беше чак толкова необходимо да вкарва водата в нов дървен улей, пък и да беше — то можеше да стане просто и лесно, стига да спреше горе вадата. Манол обаче не само смени улея, но и го направи, без да отбива водата — приличаше на онези пехливани, които надяват каспетите, обливат се в шарлан и излизат на алая срещу много по-силни противници не подмамени от коча или даже чифта волове, а ей така, да проверят сами себе си. Тежка беше тази борба, но когато надви и вкара вадата по новия улей, Манол не сещаше умора — изпитваше мъжка радост от победата. Погледа, порадва се на делото си, пък засвирука с уста и се спусна надолу към вира да смъкне от себе си калта и тази кисела миризма на пот.
Малко по-късно, когато, съблечен по долна риза и гащи, щедро плискаше шепи вода на лицето си, Манол изведнъж усети нещо студено да се допира до тила му и един още по-студен глас изсъска на турски в ушите му:
— Мръднеш ли, ще ти пръсна мозъка!…
Момъкът остана неподвижен; туй беше отколешно правило на роба — подчини се отначало, пък сетне гледай как, с молби или по друг начин, ще се оправиш. Стоеше така, надвесен над водата, а в същото време трескаво мислеше. Трябва да е сам, този читак — казваше си. Ако бяха повече, те нямаше срещу един човек пищов да вадят — и нужда нямаше, и бабаитлъкът, дето си го продават един на друг, нямаше да им го позволи.
— Кой си ти? — попита оня.
— Долапчия съм — отговори Манол. И благоразумно прибави: — Измекярин съм на този долап, за залък хляб работя.
Каза го и едва забележимо изнесе тялото си напред и се загледа в успокоената повърхност на вира. Човекът зад него има-нямаше двайсет и пет, трийсет години. Облечен беше в турско джубе, на главата носеше килната над ухото гъжва. Лицето му, слабо и жилесто, комай не носеше белег на жестокост и настървение.