Манол се облече и отидоха горе, в долапа. И тук му било писано да чуе нещо, което за него беше равносилно на библейските чудеса: двамата прославени войводи бяха дошли, за да се срещнат със светеца Бяно! Помисли Манол, че е станала някаква грешка и леко-леко подсказа, че брат му Бяно май не е човек, който ще има вземане-даване с хайдути, сетне подпита да разбере каква ще да е тази работа на войводите с бате му, но Кара Танас и Цоню Брадатия държаха на своето — търсеха Бяно и само с Бяно щяха да си кажат това, за което са дошли.
Тегли Манол ножа на агнето, което гледаше за Гергьовден, извади брашното, за да омесят хайдутите хляб, и докато войводите разставяха стражи из околността, той пое към града, за да прати Бяно горе…
… Такъв си беше Манол: работеше ли — мисълта му скиташе по едно-друго; забавляваше ли се — мислеше за работата. Тъй стана и днес.
Извървя махалата Ески Намазгях и таман да свърне надясно към Кафтанджийската и на Машатлъка, някъде откъм Сахатя, видя Божура чорбаджи Стефанова да ситни към дюкяна на братя Топракчиеви. Гръм сякаш тресна Манол, та той мигом забрави и необичайната среща с Бойчо Цеперански, и поръчката на войводите, и Бяно — гледаше момичето, дивеше се и се чудеше на себе си как е могъл досега да не го забележи, па и в ушите му звъннаха думите на един друг войвода, Алтънлъ Стоян: „Трябва да те обича много и от все сърце, тази Божура Стефанова…“
Да го обича? Него? Именно тя?
Стройна беше Божура, стройна и напета като никоя друга, а гиздавата й дреха я правеше още по-хубава. Имаше права, с подръпнати назад рамене снага, та гръдта й напираше и повдигаше кафтана и капладисаното и джубе. Тюлбенът на главата й, уж бял и колосан като на коя да е сливенска мома, изглеждаше като пухкаво облаче, кацнало върху къдравите й кестеняви коси. А лицето й, светло и румено, навяваше мисли, дето само в сънищата се отприщват… Е, можеше ли същество, което притежаваше всички тези прелести, да питае обич към него, Манол Силдаря?
Манол не изчака да съобрази и прецени, не си даде и труд да помисли дали не сторва непоправима вреда на девойката, а последва внезапния порив на сърцето си и се изстъпи срещу й. Спря на крачка от него момичето и лицето му пламна като цветето, чието име носеше.
— Божуро — задавено рече той, докато я поглъщаше с очи. — Божуро! Помниш ли, тук наблизо ти ме спря и ме пита…
— Питах те — произнесе девойката тихо, — а ти ме изпъди…
— Не можех другояче, Божуро, кълна ти се. Страшен товар карах аз тогава, от барут по-страшен, та ако ме пипнеха, мигом на бесилото щях да се залюлея. Как да спра сред онези гаджали и да ти кажа…
— Какво щеше да ми кажеш, ако не носеше този страшен товар?
Наблизо минаха някакви момчетии и пуснаха по тях дебелашки шеги. Друг път би ги пребил, но сега преглътна.
— Виждаш, и тук не мога. Божуро, не можем ли се срещна някъде? Две думи да си кажем?… Тоз кръст отгоре ми, никакъв лош помисъл нямам, когато те моля…
„Лош помисъл? От тебе ли, Маноле. Че ти хиляда години да се опитваш, пак не можеш ми стори зло. Понеже каквото и да дойде от тебе…“
— Знаеш ли градината на Ганка Увичката, нашата комшийка, вдовицата? — тихо рече девойката. — Нощес влез там и не се страхувай, кучето на Увичката умря преди няколко дни. Прескочи дувара и ме чакай. Ще дойда…
7
Срещите на Братството не само не се разредиха, а напротив — зачестиха. Е, не винаги присъстваха всички братя от вътрешния кръг (при тези ангарии и слухтене на шпиони това беше невъзможно), но и никога не липсваха хора за работа. Пък и много неща имаха да си кажат — в Сливен ставаха все такива работи, които изискваха решение на Братството…
Днешното им събиране бе станало съвсем под носа на турците в задната стаичка на Топракчиевия дюкян. Решаваха, каквото решаваха, събирането клонеше към своя край, когато хаджи Нойко хаджи Божилов някак си ни в клин, ни в ръкав изтърси, че цялата каза била проплакала — да му се не надееш макар! — от векилина Узун Шерифаа. Селимински се смая как това име подействува като искра в буре с барут — духовете в миг се възбуниха, гласовете се повишиха. Мавроди научил как с грозна заплаха Узун Шерифаа измъкнал цялото злато на сотирци до драм, други разправиха за негови безобразия в Катунище, за скубане на тукашни църкви и на общината, Бяно пък присъствувал, когато векилинът за нищо и никакво пръснал главата на един старец…
— Сега му е паднало — рече Селимински, като се опитваше да сложи край на този разговор. — Да даде бог скоро да се затрие, заедно с всичките амуджи.
Но се обади Паскал хаджи Кутьов и с думите си сякаш отприщи бента на всеобщата жажда за действие и мъст: