— Кой си ти? — подхвана хаджи Молла гъгнещо. — Аян ефенди иска да знае името и мемлекета ти.
— Хаджи Иван е името ми — каза гяуринът; въпреки напрежението, което го владееше, гласът му бе звучен и плътен. — Тъдявашен съм, от Сливен. От памтивека родът ми е живял все тук, в Клуцохор.
— Къде си ходил по света и що си чинил там?
— На много места съм ходил — от Арабистан на изток, до земята на френките на запад и от Виена на север, до Александрия на юг.
През годините не един и не двама души бяха седели на това столче, та аянът се бе научил да разпознава бързо кой как ще се държи: мекерешки или с ербаплък, ще моли и хленчи или ще показва нахална дързост, ще трепери от страх или с тъпо равнодушие ще върви към гибелта си. Този човек беше от по-бамбашка сорт — личеше, че е изпълнен със страх, но съумяваше да го овладее, да подчини сърцето си на ума, та отговаряше не с дързостта на отчаяния, а със сигурността на човек, който много знае и много има да каже.
— И защо си скитосвал толкоз? — продължаваше разпитът.
— За да уча. По света има много милети и много девлети — от всички тях любознателният може много да научи.
Тези думи изненадаха аяна — ако се изключат въшки разни като Сръбско, Влашко и Гръцко, той знаеше само два големи девлета — Турция и Московията — и чат-пат бе дочувал нещо за Аустрията, но без да е сигурен дали тя е от големите или от въшките. Пък сега този говореше… Тахир ага извади захапката на наргилето из устата си, приведе се настрана и подшушна нещо на кятибина си.
— Аян ефенди иска да знае право ли говориш — рече след това хаджи Молла. — Големи девлети ли има по света или са по една плюнка място като Влашко и Богданско?
— Големи и преголеми, силни и пресилни. Аз самият съм видял четири такива: французката земя, италийската земя, Аустрията и Германията.
— И Московията? — хитро подпита кятибинът.
— Там не съм ходил — отговори хаджи Иван и виждаше се, че казва истината. — Но не е само Московията, има и други от големите девлети, дето пътят ми не ме е отвеждал.
Какви ги приказваше този човек? Ако го слушаш, ще излезе, че Османската държава съвсем не е единствената и най-силната в света, с която криво-ляво само Московията можеше да се мери, както бяха учили Тахир в мектебето. Това го засегна и той посегна да чукне тасчето на стената, но се разколеба — за чукване винаги имаше време, а нему се искаше да чуе какво друго ще каже този необикновен човек, какъвто Тахир ага за пръв път срещаше.
Без да се усети, той се намеси в разпита:
— И като си изучил толкоз много милети и девлети, за какъв дявол си дошъл пак тука?
Даскалът спокойно срещна погледа му.
— За да уча своите, войводо — отвърна. — Не правят ли същото и вашите молли, ходжи и шейхове? Години наред те трупат знания в медресетата, на далечен път чак до Мека и Медина стигат, много мъдрост събират, пък сетне се връщат по своите места, за да раздават на други познанията си. Същото сторих и аз, когато се върнах в Сливен.
Захапката на наргилето пак беше близо до тасчето, когато Тахир ага запита:
— За да ги учиш на неподчинение, на бунтарство да ги учиш, нали?
Бледостта върху лицето на даскала се замени от гъста червенина.
— Не зная кой ти е подшушнал думите неподчинение и бунтарство, войводо, но не си сторил добре, като си се вслушал в тях. Помисли сам. Кога друг път раята на Сливен си е плащала вергиите по-навреме? Кога хапусите са били празни, както са празни в последните две-три години?
— Искаш да речеш, че плащането на вергиите и празните хапуси са твое дело? — попита аянът, който иначе не би могъл да отрече истинността на хаджи Ивановите твърдения за настъпилия в Сливен ред.
— Моите едноверци ме слушат — скромно отговори даскалът. Сетне, навярно досетил се за Димитраки и за други чорбаджии, добави с нещо като усмивка: — Поне повечето от тях.
Добавката се понрави на аяна. И усмивката също. Разбра той и тъничкото подмятане, че когато хаджи Иван не е бил още тук да съветва раята, а с нея са се оправяли Димитраки и другите, дето сега гледаха да се отърват от него с ковладене и мюзеверджийства, тогаз и данъците не са се събирали редовно, и затворите са били пълни с безчинници. „Съумява, гиди хитрецът му с хитрец, уж нищо да не каже, пък много да разбереш!… Я да видим докъде ли ще стигне с тези окумуш приказки.“
— Щом раята те слуша — подхвърли Тахир ага, — то ще рече, че си неин първенец. Пък никой не те е признал за чорбаджия…
Според житейския опит на аяна, в този момент даскалът трябваше да отрече — капанът не беше кой знае колко хитро скроен. Но вместо това хаджи Иван рече: