Божура го изслуша, но не се присъедини към бурния му, макар и приглушен смях, както негли би сторила всеки друг път. Тя остана сериозна, замислена, с отпечатък на дълбока грижа върху удълженото си лице. И Манол най-сетне усети затвореността й:
— Божуро, какво ти е?
— Да седнем — каза тя безжизнено.
Обикновено сядаха на двата камъка, нарочно изтъркаляни от Манол близо до дувара и зад прикритието на няколкото трендафилови храста на Увичката. Сега обаче седнаха направо на тревата, там, където бяха — изглеждаха тъй, сякаш им липсваха сили за десетината крачки до камъните.
Девойката помълча, после, забила поглед в земята, рече глухо:
— Ще ме женят…
Поразен и объркан, Манол изговори първото — и най-нелепото — нещо, което дойде на устните му:
— За кого?
— За хаджи Анастасиади.
— Ами, този старец…
— Мен ме женят за парите му, не за него.
Дълго мълчание. И после Манол каза пресипнало:
— Ти знаеш, че туй няма да стане, нали?
— Кое ще ги спре? — „Ги“ бяха Димитраки чорбаджи и синът му. — Що мога да сторя срещу волята им? Пък и мама — и тя гледа с добро око на тази женитба. Богат бил, дума, уважаван бил…
— Ще го заколя.
— Кого?
— Този, Анастасиади.
Божура за пръв път вдигна глава. Лицето й беше строго и сърдито.
— И сетне няма да те погледна — натърти. — Какво ти е сторил човекът?
— Аха — озъби се Манол, — май и на тебе се е понравил… — Той повтори думите й със злостна ирония: — „Богат бил, уважаван бил…“
— Не те е срам! — изрече тя тихо, но с такъв глас, сякаш удряше плесница. — Мен ми иде да се пробода в сърцето, пък ти…
Ново смълчаване. И в него гневът, породен от понесения удар, отстъпи място на печал, примесена с отчаяние.
— Разкажи — предложи Манол, — разкажи повече.
Нямаше много за разказване. Димитраки и Евтим решили, изглежда, по-отдавна тази женитба, та чрез роднини и познати подпитали отдалече как гледа на нея хаджи Анастасиади. Като разбрали, че той е склонен да вземе Божура за жена, преди няколко дни посветили в плановете си и майка й Жечка. Тя поразмислила, одобрила избора им и вчера й казала…
— А ти?
— Какво аз? — въздъхна девойката. — Замълчах. Мигар ако обявях, че отивам против волята на всички, нещо щеше да се измени?
— Аз знам едно — каза Манол. — Това, дето цицо ти цорбадзията го е измислил, няма да го бъде.
— Говори, Маноле, говори, за бога! — проплака тя. — Говори, ако си намерил изход!
— Не съм намерил — призна младият мъж мрачно. — Както и да го мисля, все нищо не излиза. Миналата неделя ти сама ми каза, че ако проводя сватовници, чичо ти ще ги изгони с ритници.
— Така е — потвърди Божура. — Не зная защо, но като чуе името Силдаровци, чичо сякаш дамла го удря. — Прошепна: — Да ти пристана, Маноле? Кажи само една дума и аз като слепец ще тръгна подире ти!
— Мислиш ли, че не го искам? — поклати глава той. — Не, не е това изходът, Божуро. Сама разбираш, Димитраки чорбаджи мене мразел, тебе едва понасял. Е, пристанеш ли ми, таман ще му паднем на сгода да ни подгони и смачка. Да, да, заради мене чичо ти няма да се поколебае да затрие и тебе!…
— Тогаз да се махнем някъде далеч от Сливен…
— Ти луда ли си?! Да се махнем сега, когато друмищата гъмжат от низами и башибозук? — Той протегна ръка и улови нейната, невям искаше да е сигурен, че девойката няма да тръгне на своя глава. — Божуро! Не ме ли разбираш? Една жена сега не е сигурна за честта си под собствения си покрив, а…
Маноле, Маноле, защо придружи думите си с това улавяне за ръката! Ако самата Божура не разбираше, то поне ти не прозря ли, че съдбоносното решение е узряло в нея и само чака мъничко подкрепа, за да се превърне в дело? Не предположи ли, че това просто докосване до ръката ще накара девойката да прекрачи и последните непреминати прегради на хилядолетните правила за моминското благонравие?
Премаляла, цяла превърната в копнеж, Божура повика на помощ спомените за играта на зарове и за обръснатите мустаци на баща си, пък притегли към себе си тази топла и ласкава мъжка ръка и устните и произнесоха:
— Има още един изход, Маноле. Ние все пак можем да заставим хората да не ни пречат да се свържем в едно и да станем мъж и жена пред бога.
Тя усещаше, че снагата му е като вкочанена и че кръвта му се е разлудувала тъй, че тупането й невям оглася смълчаната нощ, когато я попита с пресъхнало гърло:
— И как… Божуро… можем…?