Божура продължи да го тегли към себе си, докато мустаците му погалиха бузата и:
— Ако станем… мъж и жена… по земно…
Устните му притиснаха нейните устни и сякаш пурпурна завеса, обшита с хиляди скъпоценни камъни, обви съзнанието й. Усети нетърпеливите му пръсти да докосват и изгарят снагата й, като сладка тежест тялото му я притисна под себе си. За миг я раздра жестока болка и веднага се разтопи в топла нежност, която се разля по жилите й…
… След малко, когато се опомни, Божура за пръв път днес можа да възприеме света около себе си — топлата майска нощ, уханието на цвят, на ранен плод и на свежа зеленина, златните потоци на лунната светлина, милувката на тревата, заплела се в косите й…
Извършила се бе великата магия на съзряването.
„В името на нощта, която покрива всички неща с мрак…“
11
Иван Селимински не се довери на великодушието, проявено от Тахир ага. Още вечерта след богатото угощение, когато разказа на аяна къде е скитал по света и що е видял, той благоразумно прибра скромното си имущество и изчезна от дома си. Няколко седмици той се кри поред у приятелите си и продължи да направлява работата на Братството; пощади само безмерната боязън на хаджи Нойко и болестта на Цено Коньов.
Случи се, че когато се укриваше у Бяно Абаджи, пристигна покана от общината на Филибе да поеме там училището, което щеше да се отвори за пръв път от времето на Заверата. Колеба се няколко дни, но накрая прие — в Сливен животът му бе изложен на опасност, а с една безсмислена смърт той с нищо нямаше да помогне на Братството.
Бяно му намери кат дрехи на родопски помак, пазари и кираджия, та една сутрин Селимински се сбогува с любезната Бянова стопанка и хвърли чемодана и бохчата си в каруцата. Бяно настоя да го изпрати чак до Ени Заара.
И когато там се разделяха, в очите и на двамата имаше сълзи. Защото не знаеха дали животът ще пожелае да ги срещне отново…
Бяно се върна от Ени Заара късно следобед, по здрачевина. Очакваше, че Яна ще го чака в двора или на хаета. И когато не я видя, сърцето му изстина, най-страшни мисли преминаха през главата му…
Повика я няколко пъти, но не получи отговор. Втурна се в къщата. Не я намери и там, ала — слава на бога! — не намери и никакви белези на насилие. Само гдето къщата беше оставена пуста и със зейнали врати. Сега пък захвана да мисли за отвличане. Ей така, похлопал е някой читак, Яна е отворила, той я уловил за ръката и…
Напълно объркан, Бяно стоеше на двора и се чудеше какво да предприеме, когато портата хлопна и се появи Яна, придружена от двама непознати българи. Докато отиде до тях, тя се сбогува с придружниците си и те си отидоха.
— Къде беше? — заговори Бяно трескаво. — Акъла ми изкара… И кои бяха тия?
— Комшии на Смеденови. Бате Пею ги изпрати да ме съпроводят.
— У Пеюви ли беше? — продължи да пита той. — За какво?
— За Трънка. Извикаха ме да помагам.
— Че за каква помощ си й потрябвала на Трънка?
— Не се ли сещаш? — ласкаво му се скара Яна. — Днес ти стана вуйчо. Вуйчо Бяно…
И се засмя — това може би беше първият й смях, идещ направо от сърцето, от онази случка при Плешивица насам.
Щастливо изненадан, Бяно все още се раздвояваше между предишната тревога и сегашната радост.
— Какво е? — успя да попита най-сетне.
— Мигар се съмняваш? Георги, на дядо си Силдаря на името.
Той отвърна с усмивка на нейната усмивка. После попита отново:
— Е, до тебе ли остана да…?
— А, не, там бяха и Нехиря ханъм, и други опитни жени. Ама в такова време нито един чифт ръце не е излишен. И знаеш ли какво? — Яна се изчерви като вишна и отмести поглед. — Уговорих се с добрата баба Нехиря. Обеща да не остави и нас без помощ…
Бяно отново сбърчи вежди, както правеше винаги когато нещо не проумяваше.
— Помощ ли? Че каква помощ ще…?
— Не разбираш ли, глупчо? След четири-пет месеца и аз ще имам нужда от помощта на Нехиря ханъм…
Цяла минута той стоя неподвижно — ако беше в един миг оглушал или изгубил разсъдък, нямаше да изглежда другояче. Когато най-сетне схвана истината, издаде един неопределен вик на радост, притисна Яна до себе си и каза само:
— Янке!
Дълго, много дълго останаха двамата така, прегърнати до портата. После нещо топло опари китката на Бяно. Той полека отдалечи жената от себе си.
— Защо плачеш? — Гласът му трепереше. — Защо?
Тя се разрида.
— Защото… Защото… Ти не знаеш… но сега… за пръв път… ме назова… с името ми…
Бяно мислено се върна назад в изминалите две години. Яна бе казала истината — той просто не бе придобил навик да изрича името й.
Притисна отново Яна към себе си и й каза гальовно: