Погледнато от разкошните петербургски кабинети и дворцовите салони, тези представи сякаш не бяха неоснователни. Успехите на въстанията най-напред на сърбите, а сетне и на гърците и гръмката победа на съюзниците в Наваринския залив свидетелствуваха за чувствително отслабване на турската военна мощ. Знаеше се още за изтреблението на еничарския корпус, представлявал цели столетия главна ударна сила на исляма, а за реформата „низам-и джедид“ беше известно, че като всяка реформа и реорганизация е довела само до пълен хаос: „… в резултат — смееха се в салоните и банкетните зали — се появила армия, устроена по европейски образец, с руски куртки и турски шалвари, с татарски седла и белгийски стремена, с английски саби и френски устави и с инструктори от всички страни на света“. Също и командуването им будеше снизходителна насмешка. Главнокомандуващ (сераскир) на войските северно от Балкана беше Хюсеин паша; за него се знаеше, че докато се наричал само Хюсеин ага и бил началник на еничарите, бе показал сляпа вярност към падишаха, изменил бе на войските си и бе предизвикал пълния им разгром — тези бяха неговите пълководчески качества. За началник на артилерията беше назначен Кара-Джегенем Ибрахим, едно военно нищожество, но също със заслуги при изтреблението на еничарите. За началник на кавалерията султанът беше поставил някой си Кара-узлу-Шагин султан — напълно неизвестно във военните среди име, факт, който сам по себе си беше твърде многозначителен. И най-сетне началник на всички придунавски крепости беше престарелият и изкуфял силистренски валия Хаджи Ахмед паша — толкова овехтял и изхабен, че от него не можеха да се очакват нито бляскави стратегически решения, нито дори сериозна съпротива.
В същото време руската армия беше превъзходно обмундирована, а прегледите и парадите показваха великолепната й организация и дисциплина. Поверена беше тя на опитни командири, доказали своите качества в Наполеоновите войни и дори по-преди, в Суворовите. А генералният план за войната беше изработен в най-големи подробности още в 1821 година, после на два пъти ревизиран през 1826 и 1827 година; негов автор беше генерал-адютант, генерал от пехотата, граф Иван Иванович Дибич, който сега беше началник на Главния щаб на действуваща армия — съвпадение, в което мнозина съзираха знак за сигурен и бърз успех.
Първоначалните военни действия като че ли потвърждаваха предположенията — руските войски нахлуха в Молдова и Влашко, васални на султана княжества, на бърза ръка сметоха хилавата съпротива на слабите турски гарнизони и — посрещнати като освободители от населението, все още пазещо свеж спомен за кланетата през 1821 — излязоха на Дунава и обсадиха силната крепост Браила. Дворцовата камарила побърза да изръкопляска, военните проявиха по-голяма сдържаност — не беше необходима голяма прозорливост, за да се разбере, че турският план за войната е да се отбраняват на Дунава и на станалия вече традиционен за тях защитен четириъгълник, опиращ се на крепостите Варна, Шумен, Силистра и Русчук. А това означаваше, че ако не скромността, то поне благоразумието налагаше все още да не се говори за успехи.
Същинските бойни действия започнаха на 27 май в четири часа сутринта, когато руските войски форсираха Дунава. Почти по същото време — началото на юни — войските на левия бряг атакуваха Браила. Лошо планирана и лошо подготвена — щурмуващият 7 корпус се командуваше от великия княз и бездарен военачалник Михаил Павлович, най-младия от братята на царя, — атаката не доведе до нищо. Огромният брой жертви показа, че турците се бият с неочаквана упоритост, та можеше да се извлече поуката, че ако продължеха да се бият така, церемониалмаршът на юг щеше да се превърне в мираж. Случи се обаче и един щастлив обрат: поразени от храбростта и жертвоготовността на руските воини, защитниците на Браила на 5 юни сами предложиха да предадат крепостта срещу известни условия и когато тези условия бяха приети от руското командуване, действително опразниха града, като се изтеглиха с оръжието и боеприпасите си към Силистра.