Корзухин лениво търкаляше тези мисли из главата си, когато изведнъж забеляза, че казаците от разезда в челото на авангарда заковаха конете си, дадоха няколко предупредителни изстрела и препуснаха назад. За баталионния командир това можеше да означава само едно — кавалерийският отряд се е натъкнал на турска част, и то такава, че да тръгне на сеч срещу нея би било безразсъдство дори и за казаци… Корзухин не дочака доклада на разезда, а веднага с няколко бързи заповеди разпореди баталионът да премине в боен ред и да се укрие, доколкото позволяваше местността, докато се изяснеше обстановката. Следващите минути показаха, че и действията му са били правилни, и онова „туканцък“ на проводника е отговаряло на истината — отсреща петнадесетина оръдия грохотно избълваха огън и желязо. Гюллетата падаха и се разбиваха в опасна близост до баталиона, когато майорът написа на коляно и изпрати до командира на полка своето донесение: „9 юни 1828 г., 11 часът 09 мин. На около 8 версти пред Силистра…“ Вестоносецът препусна назад, а Корзухин отново огледа местността и не повярва на очите си — по някакъв чудодеен начин, сякаш излезли изпод земята, тук се бяха появили стотина българи в шарено облекло и допотопно въоръжение и се бяха смесили с неговите егери. Чувал бе от другите офицери най-невероятни истории за тези подобаващи на привидения появи и изчезвания на „волентирите“ и се бе смял искрено на повечето от тях, но това, което виждаше сега, наистина приличаше на приказка — волентирите бяха тук, на първата бойна линия, след като само до преди пет минути изобщо не се намираха в околността…
Ако турците действително разполагаха със значителни сили, те, по мнението на Корзухин, пропиляха своя шанс с тази артилерийска подготовка, която почти не нанесе загуби на руския авангард, а само забави атаката им. Когато най-сетне им дойде на ум да я проведат, баталионът, подсилен от волентирите, бе вече готов да я посрещне, а и няколко сполучливи залпа на една бързо изнесена напред батарея му дойде на помощ, та до удар „щиком“ изобщо не се стигна и атакуващите се върнаха от средата на пътя. Наглед това беше идеалният момент за преминаване в контраатака. Баталионът чакаше само сигнал за нея, а българите на три пъти пратиха хора със сладкодумни увещания при него: „Така и така, поведи ни, твоя милост…“ (Тук му е мястото да споменем, че те — почти всички — до края на войната не свикнаха да говорят на „вие“ и не се научиха кога следва да се казва ваше благородие, високоблагородие, превъзходителство и високопревъзходителство, а стигаха най-много до „твоя милост“.) Корзухин не беше от страхливите, миризмата на барут и кръв възпламени и него, но благоразумието и военните знания надделяха. Не трябваше да чакат дълго и се оказа, че е действувал правилно — пред тях лежеше не отделна позиция, а само част от разгърнали се нашироко турски сили, та контраатаката или щеше да бъде смазана още преди, да стигне позицията, или, ако я стигнеше и пробиеше, щеше да откъсне баталиона от главните сили…
В сражението постепенно се намесиха и двете дивизии на корпуса, разгоря се мощен артилерийски дуел, тук-там се стигна и до сблъсъци „на нож“ (после се говореше, че в тях се отличили българските волентири), но едва късно следобед везните видимо наклониха към руска страна. Беше някъде към шест часът, когато майор Корзухин получи нареждане да атакува. Той вдигна баталиона (и българите заедно с него — кой би могъл да ги отстрани от предстоящата атака?), построи и изравни бойния ред и след няколко залпа в движение с извадена сабя го поведе в атака. Пътьом изтласкаха няколко съвсем дребни турски части и това се стори подозрително на Корзухин, навя му мисъл за някакъв капан — след шестчасова битка на един изстрел разстояние не е оправдано да се държат такива предни постове, — но вестовой след вестовой му носеха все по-настойчиви заповеди за „атака в дълбочина“, та майорът не се осмели да спре на своя глава.
Когато баталионът почти безпрепятствено измина ската на хълмчето, Корзухин се увери, че опасенията му са били основателни: турците незабелязано се бяха изтеглили на друго, близко и по-високо възвишение и оттам го чакаха с всичките цеви на пушките и оръдията си. А ротите вече бяха превалили върха и подтичваха надолу, идеално изложени на турските залпове. Да ги спре, то би значило да ги осъди на пълно унищожение. На Корзухин оставаше една възможност — да продължи и ускори атаката — и той не се поколеба да я осъществи. Изскочи пред всички и с вдигната над главата сабя и „Вперед, богатыри!“ на уста затича към противника. Гърмежи и тропот, руско „ура“ и непонятен за ушите му български вик му подсказаха, че баталионът не изостава зад него. Посрещна ги залп, втори, трети… Призивните викове се примесиха с предсмъртни, но устремът не намаля. И Корзухин продължаваше да лети пред всички, глух и сляп за всичко, освен за целта отсреща.