Опита от чорбата и се задави до смърт — толкова люто нещо той за пръв път слагаше в уста. Това не беше ядене, а течен огън! Деншчикът го почака да се успокои, пък му рече наставнически:
— Ще прощаваш, твоя милост, но тъй не се яде. Опитай с голям залък хляб и тогаз ще видиш, че лютивината не е чак толкова…
Съветът се оказа добър. Е, лютивото пак си беше лютиво, ала вече не приличаше на отрова. А накрая офицерът дори призна пред себе си, че така апетитно ястие май не беше ял и в най-изтънчените ресторанти. Опразни канчето и с изненада видя, че покрай чорбата бе унищожил кажи-речи и цял самун хляб.
— Хубаво — каза, като се опита да измие остатъка от лютивината в устата си с глътка вода. — Но друг път поикономисвай малко лютото.
— Люто ли? — сериозно запита Васил. — Ако на това викаш люто, какво ли ще речеш, като опиташ гозба, сготвена в моя край?
Корзухин натъпка лулата си и я запали с едно въгленче от огъня.
— От кой край си, Василий?
— Балканджия човек съм аз, твоя милост. Осем години вече се влача по разни чужбини, но съм си балканджия. — В гласа на българина затрептя неподозирана нежност. — Да даде бог да стигнем до моя град, ще видиш какво значи хубост и прелест, твоя милост. Че Балканът е ей така, започва от последната къща на града. — Той помълча замечтано. В нея, Стара планина, е силата ни, твоя милост, закрилница за нас е тя. Каквото и да сториш, турчин даже да пречукаш, опази ли те господ да не те убият двеста крачки място и стъпи ли ти веднъж кракът на планинската пътека — спасен си. Защото планината си е наша, българска… Турци колкото са звездите в небето да запъплят по нея, тя пак си е българска — камъкът и тревата й, поточето и на дървесата шумата… Е — заключи Васил, — не може да имаш такъв другар и покровител до себе си и да не се чувствуваш силен и в мишците, и в сърцето.
Роман Алексеевич Корзухин не каза нищо повече. Изпитваше лека завист към българина, а сам не разбираше защо.
3
„… турчин даже да пречукаш, пази ли те господ да не те убият двеста крачки място и стъпи ли ти веднъж кракът на планинската пътека — спасен си!“ Съвсем наскоро далеч от Силистра, в Сливен, тези думи на деншчика отново получиха потвърждение…
Чу гласовете на пияната турска тайфа Манол и се долепи до близкия дувар. Когато тайфата отмина и светлината на фенерите й се стопи нагоре по сокака, той отново излезе, поотърси прахоляка, от дрехите си и продължи към Мангърската махала.
Вече толкова време той по два-три пъти на неделята се бе промъквал нощем дотук и прескачаше оградата на Ганка Увичката. Седмиците се бяха изнизали неусетно, а двамата с Божура изобщо не отваряха уста за предишните си намерения — замаяни от щастието, което им даряваха откраднатите нощни часове, те живееха в състояние на полусън, на опиянение като от младо вино. После дните минаваха в премаляло очакване на следващия миг на пълно сливане, на тази изгаряща телата им тайна, която нито един от двамата не искаше да засенчи с угрозите, които вещаеха плановете на Димитраки чорбаджи или желанието да се опълчат срещу тях. В редките часове на опомняне (по-чести при Манол, отколкото при Божура) те си даваха сметка, е щастието им е взето назаем, несигурно, обречено, но и тогава бързаха да пропъдят тези невесели мисли и със затворени очи се хвърляха пак в прегръдките си.
С тяло, вцепенено и изтръпнало от нетърпение, Манол чакаше под дърветата и всяка минута му се струваше безкрайна. Най-сетне крадливи стъпки прошумяха през градината. Беше Божура. Притисна я до себе си и усети, че този път беше различна — нещо в нея беше заключено като във възел. Отпусна малко тялото й и я попита със същите думи като в онази, майската нощ:
— Божуро, какво ти е?
— А, нищо — рече тя, ала гласът и беше угаснал.
— Кажи! — настоя Манол. — Какво, да не са тръгнали пак сватовници на оня дъртак хаджи Анастасиади?
— Не, не е това.
— Тогава?
Тя помълча, после устните й едва доловимо прошепнаха:
— Маноле, ще имаме дете…
Радост и грижа едновременно връхлетяха върху му, притиснаха го, сборичкаха се в него. И постепенно грижата взе връх.
— Аз съм с тебе — каза. — Тъй да знаеш, аз съм с тебе, пък ако ще светът да се събори около нас. — Искаше му се тези думи да прозвучат бодро, но те бяха някак си кухи, невям неискрени. Попита: — Как го разбра?
— Ех и ти! — скара му се тя. И въздъхна: — Аз съм жена, пък жените знаят как да го разбират…
Друг път времето винаги бе недостатъчно за ласките им, а сега те само лежаха един до друг на тревата и дори да се помилват не се сещаха. Първа наруши тишината Божура: