Всичко у руснака му харесваше! Първо — външността. Корзухин не беше, от изписаните красавци; беше хубав, за това не можеше да се спори, но тази беше здрава, мъжка хубост — рус, та даже малко червеникав, дълголик, с пълни устни и чип нос, които му придаваха изглед на веселяк и майтапчия, а със сини, но с някакъв тъмен и уморен син цвят очи, в които се таеше славянската склонност към тиха и необяснима печал, силно и яко, но иначе тънко („индже“ — определяше го Васил) и гъвкаво тяло — такъв беше Роман Алексеевич в погледа на своя деншчик. Към външността следваше да се прибави и подчертаната въздържаност на майора към натруфените мундири. Като повечето българи, Васил се отнасяше с крайни резерви към всички мъже с любов към гизденето, декорациите и финтифлюшките, а те съвсем не липсваха всред руското офицерство.
Но може би повече от всичко друго на Васил се нравеше характерът на „неговия“ майор. И душата. В една армия, където истинска пропаст делеше офицера от войника, Роман Алексеевич оставяше своите войници да се чувствуват хора. Не е беше мекошав, далеч от тази мисъл; имаше ли нередност, той не си затваряше очите и хич не си поплюваше в наказанията (например един унтерофицер при атака бе изпратил солдатите напред, вместо да ги води, та майорът го хока до премаляване, а сетне го предаде на военен съд, че и ходатайствува за смъртна казън), но иначе нямаше случай да вдигне ръка или да каже обидна дума на войника. За храбростта му пък да не говорим — нали в същност тя стана повод да се пресекат пътищата на офицера и българския волентирин!
Та тия две чувства, войнствеността и привързаността към майора, се боричкаха в душата на простодушния Васил. И с времето привързаността като че надделяваше, та го изпълваше с желание да бъде истински полезен на своя началник. Реши, да речем, Васил от кирпич и дъски да измайстори на брега на Дунава, зад позицията и землянките, нещо за батальонния командир, което се наричаше на турски ялъ или ялия (като го разпита, Корзухин разбра, че се касаеше за вила на речен или морски бряг — понятие, за което в българския език още нямаше наименование), но когато началникът му не се съгласи, той си плю на ръцете и така преобрази землянката, че тя стана по-удобна и от къща. Отличи се и в готварството, та Корзухин често предпочиташе неговите гозби пред деликатесите в дивизионния офицерски стол; е, случваше се на трапезата си да види и такива работи, дето ги нямаше в складовете на интендантските служби, но тогава офицерът замълчаваше и не задаваше много-много въпроси за снабдителните набези на деншчика из околността.
А когато във войската се появи чумата, Васил наистина смая Корзухин с прости наглед неща, които може да знае само народ, имащ зад гърба си „голямо чумаво“ — обилно измиване на продуктите, изваряване на дрехите, опушване на землянката или потапяне на ръце и предмети в съдле с много силен оцет…
Роман Алексеевич беше благодарен на деншчика си и за още две неща, за които той, простодушният, изобщо не помисляше. Васил знаеше турски, та помагаше на майора да разпитва пленници, дезертьори или хора от селата. А вечер на чаша вино (то също не се доставяше от интендантските служби) прекарваха дълги часове в разговор на онзи невероятен руско-български език, който бяха установили помежду си. И деншчикът изобщо не подозираше каква радост доставя на своя началник с непристореността си и с пълното отсъствие на раболепие в държането си и с разказите си за своя народ, който Корзухин обичаше, но твърде слабо познаваше.
Тая сутрин, беше към края на август, Васил едва-що откачи котлето с чорбата над огъня, когато зяпна удивено — майор Корзухин идеше към землянката по никое време. През трите месеца, в които бяха заедно, това му се случваше за първи път. Загледа го Васил и още отдалече забеляза — Роман Алексеевич не беше в ред, походката му не мязаше на неговата, залитаща и патрава беше сегашната, че и отпуснатата снага със свлечените рамене не приличаше на Корзухиновата.
— Не съм добре, Василий — каза майорът и трепереше тъй, че се чуваше чаткането на зъбите му. — Уж имам огън, пък умирам от студ…