— Тя се е знаела още отначало — тържествено обяви Малама. — Знаела се е, ама чак днес можах — тя потри многозначително пръсти — да развържа езика на баба ви Дона Басанката. — После не каза, а избълва: — Никаква болест няма Божура, ами е трудна.
— Що? — подскочи Димитраки. — Що рече?
— Таквоз, някой бащин-майчин й направил дете.
Мина минута в пълно мълчание.
— Сигурно ли е? Ама съвсем сигурно?
— Сигурно. И Жечка най-сетне го призна.
— А тая курва Божура?
— Нея не съм виждала. Майка й стои като куче до вратата и не дава да се влезе.
Пак минута мълчание. Димитраки мислеше. И нищо не измисли.
— Иди — заповяда на жена си — и кажи на Божура да дойде. — Не знаеше, не беше решил какво ще прави, когато дойде Божура, та се сопна: — Хайде де, върви, не зяпай!…
Все още не беше измислил нищо Димитраки, когато вратата се отвори. Но влезе не Божура, а Жечка. Чорбаджията едва позна снаха си — да, беше позастаряла, знаеше го, но сега в посрещника влезе истинска старица.
Влезе и остана до вратата. Съсухрена и изпита, със свалени рамене и празен поглед, тя напомняше иконен образ на светица.
— Е, честито! — с безжалостен присмех й рече Димитраки. — Честито! Щяла си да ставаш баба…
Жечка не отговори.
— Кой е хубостникът, дето е сторил тоя маскарлък? — попита той.
— Не знам — едва изрече жената. — Божура мълчи, думичка не казва.
— Що думат бабите — продължи да пита Димитраки, — могат ли стори нещо, че да ни отърват от копелето?
— Можели, казват. Но Божура не дава и да се издума. Щяла да го ражда, тъй си била решила.
— Иска да окепази и себе си, че и нас, така ли? — кресна той. — Върви я повикай. Аз ще поприказвам с нея.
Жечка вече отваряше вратата, но спря и го помоли:
— Бъди строг, но не ставай жесток, бате Димитре. Не забравяй, твоя кръв е, на брат ти чедо…
Не мина много и Божура влезе и затвори вратата зад гърба си, но за разлика от Жечка не остана до нея, а спокойно прекрачи напред и застана срещу двамата мъже. Както я наблюдаваше, Димитраки изведнъж зърна нещо, което друг път не беше забелязвал — една трапчинка на брадичката й. О, познаваше тази трапчинка, помнеше я от лицето на брат си! Обикновено тя се губеше във вечната безгрижна усмивка на Стефанаки, но дойдеше ли час, когато всичко се поставя „или-или“, тогава тя цъфваше на брадата му и беше сигурен знак, че и земята да се сринеше пред неговите крака, Стефанаки нямаше да стори крачка назад.
В този миг Димитраки разбра, че, наспроти молбата на Жечка, ще бъде безжалостен към племенницата си. Не заради позора на зачеването й. Трапчинката му напомни, че тогава, в миналото, все той излизаше по-слабия. Сега обаче…
Разговорът се оказа много по-кратък, отколкото той очакваше. И най-странното — никой в него не повиши глас.
— Вярно ли е, че си непразна?
— Вярно е.
— Кой те… — Димитраки потърси някоя по-оскърбителна, по-нараняваща дума. — Кой те заплоди?
— Това няма да кажа.
— Един копелдак е резил не само за курвата, която го е пръкнала — (Божура дори не мигна, когато една след друга изхрачи в лицето й тези грозни думи), — но и за цялата къща. Да намерим знахарки и баби да те освободят от…
Тя не дочака да довърши:
— Не, ще го родя — отсече.
— Тогаз обирай си партакешите и се махай. Още сега! Върви при този, дето ти е надул шкембето.
Божура сякаш го бе очаквала, та каза просто:
— И бездруго щях да сторя точно това.
Тези бяха последните думи, които тя размени не само с Димитраки, но и с роднините си изобщо. Без да каже „сбогом“, Божура излезе. От стаята и от къщата.
Прещастлив беше този ден за хаджи Рифат. Започна той още тогава, когато старецът, въпреки късния сутрешен час, лениво се излежаваше по донове на чергата, а навън се чу тупурдия; той не полюбопитствува и дори не се надигна да погледне, но Нехире ханъм връхлетя в стаята като цял табор дяволи и мърморейки си своите ругатни и клетви (хаджи Рифат бе оглушал за тях), го изрита от одъра и не го остави, докато не го принуди да намъкне шалварите си и да излезе. Било за добро: стар дост от Ямбол рекъл на един нещастник, че болното му момче ще оздравее само ако той, хаджи Рифат, му чете за здраве. И човекът се молеше и даваше алтън, че и два, че и до пет стигна, само и само старецът да кандиса да прочете на детето му, което чакаше в каруцата пред вратата — едничко момче след осем дъщери. Хаджи Рифат отблъскваше парите и пращаше човечеца в някоя от двайсет и едната джамии на Сливен. Бащата обаче настояваше с молбите си, а когато и Нехире ханъм го смушка в ребрата, старецът най-сетне склони, предаде се. Но като не знаеше какво се чете за оздравяване, отвори Корана на една от онези страници, които най-много обичаше: