Като се намери на улицата, Партений се обърна назад и размаха юмрук в тъмнината:
— Трижди анатема на тебе, куче краставо!
После обаче си каза, че анатемите не могат да напълнят джоба му. Размисли се. Какво пък, защо да не опита още веднъж на вересия? Толкова пари е спуснал в ръката на Балабана, все ще му има вяра за една вересия… Вдъхнал си сам надежда по този начин, калугерът се отправи по непрогледните улици към Ески Джами. Но колкото повече приближаваше, толкова крачките му ставаха по-неуверени. Защо да се лъже, не знае ли най-добре от всички как щеше да го посрещне оня сребролюбец?
Помая се из пустата улица и тръгна обратно. Един беден нещастник — така наричаше сам себе си Партений, като мислеше за предстоящата нощ в светогорския метох с хилядите огнени шишове, които щяха да изгарят тялото му.
След стотина-двеста крачки надеждата отново трепна в него — насреща, в дома на Георги Силдаря, блещукаха светлинки, а където нощем горят лампи, там можеше да има работа за един таксидиот-изповедник. Похлопа на мандалото. Отвътре се разнесоха пъргави стъпки, вратата се открехна и в нея застана един младеж с фенер в ръка. Партений го позна. Беше Манол, вторият от синовете на Георги.
— Добър вечер, отче — учтиво поздрави младежът, но не отвори вратата като пред гост.
— Добър вечер, Маноле. У дома ли е баща ти?
— Че къде ще е, отче? У дома е.
— Спи ли вече?
— А, не, буден е.
— Я да ме заведеш тогаз при него, имам да му казвам нещо. — Партений приготви крак да прехвърли прага, но забеляза, че и след тези думи Манол не помръдна. — Какво, няма ли да ме заведеш?
— Да те заведа, ама… — Младежът приглуши глас: — Тате е с Тахир ага, отче. От видело са заседнали на ядене, пиене и лаф-мухабет…
Като чу името на аяна, калугерът неволно направи крачка назад — всеки в Сливен знаеше ненавистта на Тахир ага към кешиши, папази и изобщо всички „карабаши“.
— Ще заповядаш ли, отче? — с лукава любезност го покани Манол.
— А, не! — бързо-бързо отговори Партений, като мислено пустосваше страха, който звучеше в гласа му. — Ще мина друг път…
И свърна надолу. Вече се готвеше да завие надясно (светогорският метох беше на края на града, в подножието на Бармук баир), когато видя отдолу, откъм Аба пазар, да се задава човек с фенер в ръка. Монахът се спотаи в сянката на дърветата и се загледа. Скоро позна в закъснелия минувач даскал хаджи Илия, клуцохорчанина. Този път не можеше да сгреши — даскалът нито отиваше, нито се връщаше от зияфет, това се познаваше от бързането и от неугледния му вид: хаджи Илия много държеше на своята тежест и на облеклото си, пък сега крачеше колкото сили има и не беше в дългото си сукнено джубе и хубаво надиплените също от сукно шалвари, а с торбести на коленете шаячни потури и риза с разгърдена пазва.
— Добър вечер, хаджи — поздрави Партений и излезе от прикритието си до дървото. — Къде си се разбързал така по късна доба?
— А, ти ли си, отче. — Даскалът спря, но виждаше се, че не му е до приказки. — Остави, голям дерт ме е подгонил.
— Голям късмет имаш, че ме срещна. — Калугерът наистина се развълнува. — Днес се отбиха при мене двама светогорски братя. От Търново идеха. И знаеш ли какво носеха, хаджи? — Той натърти многозначително: — Мо-щи-те на све-та Пет-ка! Чудо на чу…
Не можа да завърши. Даскалът го прекъсна нетърпеливо:
— Разбирам, разбирам, отче. Сигурно велики чудеса вършат тези мощи. Но те надали могат да бабуват… Веднъж да се освободи жената, аз сам ще те потърся да ми разкажеш.
Партений гледа подир него дълго след като светлината на фенера угасна в тъмнината и забързаните стъпки заглъхнаха нагоре по калдъръма. Тогава таксидиотът стисна пестници, разтърси ги заплашително към небето и изсъска горестно:
— Ах, проклети да са!… Проклети, проклети, проклети!… Всичките — и живите, и неродените!…
6
Крачеше замаян посред улицата, а в ушите му продължаваха да гърмят гневните и презрителни думи на чорбаджи Димитър: „Обирай си крушите, просяк такъв!“ Обидата го смаза повече от глада. Не, Мавроди не беше просяк. Той не търсеше милостиня, а само ръка, на която да се облегне, та после да покаже на какво е способен.
Изведнъж стомахът му се сгърчи болезнено. Мавроди се озърна. Краката му го бяха отвели до началото на Аба пазар и от отворената врата на Силдаровия дюкян го бе ударила смесената миризма на маслини, на сирене, на пушена беломорска риба… Той избиколи една чуруликаща група момчета, заети в игра на „домуз“, и приближи до вратата. Видя пълните сандъци и тенекии със стока, провисналите от рафтовете пастърми, суджуци, риби и балсуджук и пред очите му заиграха червени кръгове. Да влезе вътре, да награби колкото може, пък да изтича в къщи…