— Не диря пощада — изговори спокойно Манол.
Кара Танас се изправи, подръпна и оправи дрехите си и хлъзна поглед по редицата на своите хайдути.
— Момчета — каза им, — чухте го. Той не е дал клетва пред нас, но сам е пожелал ние да отсъдим делата му. Говорете!
— Смърт! — избоботиха единодушно хайдутите.
— Маноле Силдар, и аз ти определям смъртна казън, ще бъдеш посечен като предател. — Манол не трепна. — Ала загдето намери мъжество да дойдеш и да разкажеш за грозния си грях и съд да потърсиш за него, давам ти една милост: ако имаш някакво сетно желание, кажи го, ще го изпълним.
Помисли Манол, пък вдигна ризата си и разкопча кемера, стегнат на голо под нея. Подаде го на Кара Танас.
— Когато се случи да идете в Сливен, подирете… — Спря. Искаше да прати парите на Божура, ала не можеше да го стори, без да назове името й. Колеба се дълго, пък най-сетне се отметна: — Не. Раздайте златото и среброто на сиромасите и на църквите. Нека помолят бога да опрости мен, грешника. — После отпусна ръце. — Това е.
Кара Танас още веднъж спря продължителен, скръбен и суров поглед върху лицето на осъдения. После му рече:
— Щом даряваш за църквите, значи, християнин си. Тогаз прочети си молитвата, както подобава на истински християнин.
Манол отиде няколко крачки настрана, прекръсти се и зашепна молитвата си. Беше толкова тихо, че се чуваше движението на устните му. Прекръсти се отново и се върна на предишното си място.
— Готов съм…
Войводата кимна на един от хайдутите:
— Води го!
Хайдутинът, когото зовяха Коливрат Грозьо, сложи тежка ръка върху рамото на Манол и го поведе. Другите разкъсаха своя полукръг и без да щат, застанаха чинно и тържествено.
Грозьо заведе младежа до една от многобройните пещери на Злостен; избра такава, която пробождаше земята почти отвесно надолу, и му заповяда да коленичи. Манол с нетрепващи ръце запретна ризата около врата си и коленичи с глава на дупката. Докато хайдутинът вадеше и вдигаше над него тежкия си калъч, устните му произнесоха с унесено копнение:
— Божура!… Божура!… Божу…
9
Туй беше негова катадневна обиколка. Започваше тя в някое от околните села — никога два дни наред в едно и също, — купуваше хляб, понякога още и някое пиленце, но то се случваше рядко — най-често пилетата ставаха жертва на бързите му крака и сръчните ръце. После Васил се отбиваше до бахчите за пиперки, домати и друг зарзават, а на път към мандрите торбата му се пълнеше с ябълки, круши, чепка грозде, праскови… Веднъж в седмицата удължаваше този път, та се отбиваше до една хралупа в гората, която диви пчели бяха превърнали в свой кошер — е, понадупчваха го, пущините, но за това удоволствие заплащаха с едно гърненце мед. Мандраджиите му бяха станали приятели, та не му вземаха пари за стомничката мляко и лъжицата бито масло — досетили се бяха хората за какво му е на здрав мъжага като Васил мляко, а веднъж той ги избави с пищовите си от двама читаци, кой знае как се опазили насам след бягството на турчулята на юг, та така, от милост и благодарност, не им тежеше да дадат оката мляко, бучката сирене и черпака масло. На връщане момъкът се отбиваше да види дали нощес се е хванало нещо в заложените капани и да ги подреди за утре. И така, натоварен като попско магаре по задушница, се прибираше в изоставения турски кьошк.
Този септемврийски ден беше берекетлия, та товарът му дотежа. Какво ли нямаше в дисагите на Васил? Пръхкав самун хляб, пиле, бъклица вино (подариха му я селяни-българи от Кадъкьой), зеленчук, плодове, стомна мляко, а към тях господ пожела да прибави и два заяка и четири тлъсти яребици — с тези неща Васил се наемваше да изхрани не един болник, а цяло отделение гладни волентири… Макар че товарът му тежеше, той не си спести още малко време и труд — да огледа пясъка, разхвърлен от него по пътеките. И чак като се увери, че неканен гост не се е мярнал насам, разтовари се и се залови да готви гозбата на майора.
Ако някой го попиташе, той би рекъл, че тази гозба е негово собствено изобретение. Но не беше — от детството си бе запомнил стари люде да говорят, че с такива манджици са върнали към живота хора, дето вече аха-аха са били прекрачили в дупката. А тя, тази гозба за Корзухин, се правеше така. В една паница Васил слагаше сирене и го размачкваше добре, прибавяше масло и мед, разреждаше го с подварено мляко, накрая слагаше и няколко хапчици хляб, взети само от средата на хляба. Такова беше главното ядене на майора, а за допълнение деншчикът му приготвяше направени на каша печени зеленчуци, обелени и смачкани плодове, чорбици от варено пиле или дивеч. Веднъж-дваж Васил опитва „главното ядене“ и побърза да го изплюе, но за Корзухин, вече почти цял месец в нещо средно между свяст и безсъзнание, буламачът очевидно или носеше живот, или поне беше преграда за пълната победа на болестта. И затова момъкът по няколко пъти на ден го наливаше с лъжица, тъпчеше го в гърлото на болния офицер.