Докато още се приготвяше, от одъра се чу неясен говор. Той не направи впечатление на Васил — изминалият месец го бе научил, че Корзухин, ако не лежи безчувствен като умрял, бълнува, и то все едно и също: ругае царя и царедворците или през ридания изрежда онези имена на полкове и хора, които деншчикът бе научил наизуст — Черниговски полк, Московски полк, Муравьов-Апостол, Пестел, Бестужев, Рилеев, Каховски… Но когато приближи до одъра, посрещнаха го очите на Корзухин. И го поразиха така, че за малко не изпусна паницата — тези очи не само го следяха, но се бяха и поизбистрили, поизчистили се бяха от мъртвешката мътилка.
— О, господи!… — възкликна Васил повече с недоверие, отколкото с радост. Някаква буца се събра в гърдите му, издигна се нагоре и спря на гърлото.
Изпод завивките се разнесе едва доловим, но ясен глас:
— Ну что, Василий, жить будем?
Буцата се изкачи още по-нагоре и се разтопи в две вадички сълзи — първите сълзи върху лицето на Васил може би от петнайсет години насам.
— Жит… жит… — каза той, пък остави паницата на пръстения под, клекна, улови лице с вонящите си на чесън шепи и се разрида неудържимо. Когато се наплака хубаво, приседна до болния и натика в устата му първата лъжица. Тънката безкръвна кожица, която бе останала от бузите на русина, се сбърчи в комично-недоволна гримаса:
— Ох — изрече с усилие, — що ли не бих дал…
— Кажи, душице, кажи! Кажи какво ти се е дощяло. Само кажи! От цариградските сараи, ако трябва, твоят Василий пак ще го…
— Кусочек сочное мяса — мечтателно рече Корзухин. — Ох, да… кусочек мяса… и — той се облиза — стакан… вино…
Васил запокити паницата в ъгъла и се разбърза:
— Сега, твоя милост, ей-сега-сегичка…
Излезе. А когато се върна с друг поднос в ръце, руснакът бе намерил сили да се поиздигне на лакти.
— Уф, каква миризма!… — рече. Но преди да поеме първата хапка, спря тъмните си сини очи, сега хлътнали дълбоко в орбитите, върху лицето на българина. — Отдавна ли… съм тъй… Василий?…
— Е, комай няма кръгъл месец, твоя милост.
— И какво… каква е… болестта ми?… Чума?
— Тя не е — засмя се деншчикът. — Беше. Да, благата и медената беше, ама вече си отиде. Ти я изрита зад гърба си…
Корзухин дълго размисля върху думите му. После въздъхна и отвори уста за първата хапка бяло пилешко месо.
Мина още една седмица и Васил прецени, че Корзухин е закрепнал достатъчно, за да остане един ден сам. Снабди го в стаичката му с храна, водица, па и оръжие му остави, а сам загърби кьошка и хвана друма към Силистра.
Мамарчев изслуша дългия му разказ, без да го прекъсне, но и без да изчезне дълбоката бразда между веждите му. Само отвреме-навреме дебелите му мустаци помръдваха, сякаш под тях беззвучно се отронваше ругатня, възклицание или неизречен въпрос. Чак когато Васил млъкна, капитанът произнесе първите си думи:
— Трябваше да се досетя — рече. — Всички помислиха, че туй изчезване на Роман Алексеевич и на неговия деншчик е дело на гаджалите, ама аз трябваше да се досетя, че когато деншчикът е таквоз магаре като тебе, нито може то самото да се затрие, нито ще остави началникът му да се затрие, а ще измисли такваз магария, дето ще обърка и русин, и гаджалин, и българин, че и дядо господ на небето.
Каза всичко това, без да смекчи суровото си лице, но Васил се ухили — отвъд думите за магарето и магариите усети похвала.
— Ама не стана белли — продължи Мамарчев — за какъв дявол тръгна да криеш майора, вместо да повикаш врач от полка.
— Предадех ли го на врачовете им, щяха да го бутнат в тия яхъри, дето им викат… дето им викат…
— Карантини — подсказа капитанът.
— Ъхъ, в такова. А оттам излизане няма. И да оздравееш, пак те държат вътре. И така, дорде пукнеш…
— Силни ги редиш — кимна Мамарчев, — ама да пукна, ако преувеличаваш.
— Имаше и друго. Налегне ли го треската, майорът такива ги приказва, дето могат да докарат до главата му нещо по-зло и от чумата.
— Какви са тия приказки?
Васил се поколеба, па ги повтори, знаеше ги.