Бяха извършени известни промени в командуването на Втора армия. Тук не можем да изредим всички началници на възлови служби в Главната квартира, нито дори командирите на дивизиите. Ще споменем — колкото и това да е отегчително — имената на командирите на пехотните корпуси, за да улесним читателя, когато по-нататък той ще трябва да се ориентира в бойната обстановка. Втори корепус бе поверен пак на генерал-адютант граф Пален, но към този виден помешчик бе придаден за началник-щаб способният офицер майор Герман. Командир на Трети корпус бе, талантливият и обичан от войниците генерал-майор Красовски, със също така талантлив началник-щаб генерал-майор княз Горчаков. Споменатият вече генерал от пехотата Рот остана командир на Шести корпус, но за понамаляване броя на грешките му за началник-щаб на корпуса бе назначен генерал-майор Вахтен. За командир на Седми корпус бе повишен (в предишната кампания той командуваше 3 хусарска дивизия) генерал-лейтенант Ридигер, известен във войската със своята храброст; с добра репутация се ползуваше и неговият началник-щаб генерал-майор Делингсгаузен.
Като преценяваха причините за неблагополучията през 1828 година, Дибич и Тол не затвориха очи и пред окаяното положение на войниците. И доколкото беше възможно в царската армия, положиха известни усилия да го подобрят. След години военният историк Епанчин ще ги похвали така:
„Преди всичко обръщението с войниците станало по-снизходително; непоносимият гнет и неестественият стоеж били донякъде смекчени.“
Справедливостта изисква на Дибич да се признае вярна оценка за боеспособността на армията, а също усилията за частично поправяне на неблагополучията, заповядвайки да се проведат зимни учения в разпръснат строй и стрелба по цел. Нека си позволим отново да цитираме Епанчин:
„Ако се вземе под внимание времето, когато е дадено това нареждане — време на шагистиката и на церемониалния марш, — то не може да не се оцени рационалното изискване на Дибича да се премине към обучение в особеностите на разпръснатия строй и стрелбата в цел.“
И така, идваше време отново да загърмят оръдията.
Втора част
Опиянението
Гръцкото и сръбското въстание са докоснали само периферията на нашата народност, а Дибичовият поход, е минал като гръмотевица, която оставя след себе си само разрушения.
1
Откакто научи българската поговорка „Кучето скача според тоягата“, Роман Алексеевич Корзухин започна да гледа философски на края на две от своите илюзии.
Първата — четенето. В двадесет и пет от всичките си тридесет години той смяташе за невъзможно да прекара — е, нека не бъде един, но цели три дни, без да прочете поне една страница. Когато се върна от оня свят (изразът принадлежеше на деншчика Василий), той остана няколко дни в онова състояние, което по късно сам уподобяваше на сутрешния полусън — не спиш, но не си и буден и възприемаш околния свят от някаква неизмеримо далечна дистанция. Като се събуди окончателно, Корзухин наред с постоянния си глад почувствува и нужда да чете. Ала докато с физическия глад Василий се справяше с поредица от гастрономически чудеса, то за духовния, четенето, нямаше никакъв изход. И не за ден, два или три — така продължи повече от полугодие.