Той кимна леко и влезе в конаците, съпроводен от слугите. Момъкът го изпрати с поклон.
Като остана сам, Бяно тръгна през Хаджи Махмуд махала (конаците на Тахир ага се издигаха по средата й), мина покрай белокаменната Джин Ибиш джамия, остави зад себе си Таш хана и Тевната чаршия и… И в този момент острите му очи прорязаха тъмнината и забелязаха как някакъв непознат приближи до техния, Силдаровския дюкян, и чу щракването на ключалката. Апаш!
Бяно се спотаи и видя как крадецът влезе в дюкяна и остави вратата открехната. Тогава момъкът изтича нататък, като се стараеше да заглушава стъпките си, и след малко широките му плещи запълниха отвора на вратата. Няколко секунди непознатият решаваше какво да предприеме, а Бяно се мъчеше да приспособи очите си към мрака. После крадецът, усетил капана, се втурна към вратата. Бяно успя да зърне ръцете му, улови ги, без особено усилие ги изви зад гърба, сетне обгърна тялото на непознатия, повдигна го и го тръшна на тухления под. Болезнено изпъшкване огласи дюкяна и отново се възцари тишина, Бяно премести ключа и го превъртя от вътрешната страна на вратата, щракна кремък и огниво, запали две свещи и едва тогаз се извърна към поваления.
— Хайде, повикай сеймените — каза непознатият. Говореше с равнодушието на човек, комуто всичко дори животът, е станало безразлично. — Или ако искаш, води ме сам в кауша.
Бяно го гледаше как се изправя с мъка.
— Кой си ти?
— Мавроди Коджакара.
— Защо си тръгнал да крадеш?
Другият се изсмя горчиво:
— От имане. Не ми ли личи? Ако това не ти стига, ела да видиш в къщи охтичавата ми майка и шестгодишното ми сестриче… Хайде, води ме. И дай боже да ме обесят. Това невям е най-голямата радост за люде като вас…
Бяно не помръдна.
— Кои „нас“?
— Побеснелите от ситост. Такива като тебе, чорбаджи Димитър…
— Седни там. — Бяно посочи един сандък и онзи момък мълком се подчини. — Сега разказвай!
Мавроди се подвоуми, после тихо заразказва. Започна от смъртта на баща си, след това занарежда за измекярството си при Руфик бей, за майка си и сестричето, които чакаха на неговите ръце, за глада и немотията… Разказа още за сборичкването на децата и за ключа…
— Е, доволен ли си? — завърши.
Винаги когато се сблъскваше с хорската неволя, Бяно се чувствуваше гузен, че той самият е нахранен и облечен. И сега не отговори, а взе изпод тезгяха една торбичка и в нея наслага по малко от всичко, което му попадна пред очи: маслини, риба, месо, шекер, четвърт пита кашкавал, брашно…
— Вземи! — Другият плахо отдръпна ръце. — Вземи, вземи, не се срамувай! Вземи и си върви. Или не — ела с мене. Ще ти дам и една погача от къщи, за да имате с какво да изкарате вечерята.
Мавроди пое торбичката. Всичката мъка, насъбирана в гърдите му, се изкачи нагоре, задави гърлото му и се изля в кротки сълзи по небръснатите му бузи. Бяно се опита да не гледа това просълзено лице.
Излязоха от дюкяна и тръгнаха един до друг.
— Аз… аз… ще се отплатя… — гъгнеше Мавроди. — Кълчна се в бога, ще се…
— Добре, добре — кротко го прекъсна Бяно. — Има време да говорим за отплащане.
Наближаваха Силдаровия дом, когато един полудетски — полумъжки глас се обади от тъмнината:
— Бате!
— Ти ли се бе, Василе? — Бяно спря и дочака братчето си. — Къде хаймануваш до среднощ?
— Голяма беля стана, бате, та не смея да се прибера. — Момчето изхълца. — Загубих ключа от дюкяна… Заиграхме се с Юрдан, поп Димитровия син и…
Бяно хвърли бърз поглед към новия си познайник и се позасмя:
— Нищо, аз го намерих. И няма да кажа нито думичка на тате. Ама ти изтичай до къщи и донеси една погача. — Момчето едва дочака края на думите му и хукна. Бяно каза на Мавроди: — Хубаво стана, че научи къде живея. Аз ще поприказвам с баща си за тебе. Той е добър човек, не е от стиснатите — може да ти помогне да започнеш абаджилъка. Потърси ме утре… Не, вдругиден ме потърси. У дома или в дюкяна…
7
Когато изпроводи Тахир ага и сина си, Георги Силдаря остана дълго до външната, дворната порта и се ослушва чак докато стъпките и гласовете на двамата заглъхнаха в далечината. После се върна, но не се качи на хаета, а се спусна по каменните стълби към херодаята. Там го чакаха Манол и още един човек с превръзка на рамото, върху която бяха избили кафяви кървави петна. Георги седна между двамата и извади пръстена луличка и пунгия с тютюн.
— Чухте ли какво си наприказвахме с аяна?
Гостът, среден на бой здравеняк, някъде между четиридесетте и петдесетте, с опърлено от вятъра и слънцето лице, имаше пооредели прошарени коси и толкова дебели вежди, че приличаха на жеравненски стрехи, надвиснали над гълъбовосивите му очи.