— Не ми се вижда подходящ — рече. — В края на краищата той е един съвсем необразован човек, азбуката дори не знае. Е добре, такъв ли ще пратим да представлява армията на Негово величество?
— Защо не? Защо не? — махна с ръка Любомирски. — Онези, при които ще отиде, също не са завършили Сорбоната. И така, подгответе вашия човек, господин подполковник…
Когато Корзухин, на път към разположението на своя полк, остана насаме с деншчика, опита се да прикрие мрачното чувство, загнездило се в сърцето му, зад порой от строги забележки. Васил не го прекъсваше, но едно по-наблюдателно око би открило, че не го и слушаше.
— Спомняш ли си, твоя милост — рече той, ни в клин ни в ръкав, — когато есенес бяхме в нашия кьошк?
Този невероятен преход за миг обърка Корзухин.
— Е? — попита предпазливо. — Ние бяхме осем месеца в кьошка, кое по-точно да си спомня?
— Дето веднъж беше захванал да ме хвалиш и да ми благодариш. Тогаз те прекъснах, пък сета аз ти го припомням. И знаеш ли защо? Ако наистина си ми бил благодарен тогава, изпълни днес една моя молба. Позволи ми да отида при гаджалите в униформата на някой от нашите прапоршчици.
Повторно поразен, Корзухин спря и застана пред деншчика си. За пръв път, откакто съдбата ги бе събрала, Васил избягваше погледа му.
— Защо, за бога, толкова се натискаш да отидеш?
— Няма да ме разбереш, твоя милост — тихо отговори Васил. — Не само откакто аз се помня — от цели векове турчинът заповядва, а българинът е длъжен да превива врат: Сега искам аз да им заповядам, и то не какво да е, а: „Предай се!“ Разбираш ли ме, твоя милост?
Русинът се извърна — не искаше другият да види, че очите му са засмъдели…
След половин час от позицията на 12 егерски размахаха едно голямо, набързо сковано бяло знаме. Стрелбата от Капубаир престана, после и там някой развя бяла кърпа — споразумението за примирие беше постигнато. Нетърпелив, новопроизведеният прапоршчик Василий Георгиевич Силдаров скочи на крака, понагласи фуражката си и направи знак да му подадат знамето.
— Върви, Василий! — изпрати го Роман Алексеевич. Произнесе го така, че думите му прозвучаха като благослов.
Васил Силдаря грабна бялото знаме и като стъпваше весело, го размахваше над главата си тъй, както някога бе виждал да правят по сватбите.
Корзухин остана на мястото си, но не снемаше поглед от него. Василий продължаваше да крачи игриво и огласяше смълчаната „ничия земя“ с произнесени високо изрази на турски език. Русинът не разбираше съдържанието, но отлично схващаше тона им — господарски, присмехулен, надменен, самонадеян. Когато деншчикът стигна около средата на наклона, стана нещо, което Корзухин не проумя. Горе, иззад камънаците на Капубаир, се изправи един турчин в скъпи, извезани със сърма дрехи и оръжия с позлатени дръжки. Щом го видя, Василий спря и двамата останаха за малко така един срещу друг — неподвижни, мълчаливи, настръхнали. После парламентьорът направи крачка-две и отново извика нещо; колкото и да не говореше турски, Корзухин отгатна, че то съдържаше и някакво име. Тогава турчинът извади от кожения си пояс пищов, прицели се бързо и гръмна. Куршумът така тласна деншчика, че той разпери ръце, изпусна знамето и се свлече надолу по склона.
— Василии-и-и-й!… — изкрещя Корзухин.
И забравил всяко чувство за самосъхранение, забравил задълженията си на командир, затича се с всички сили към падналия парламентьор. От другите полкове започна безредна стрелба — солдатите стреляха без заповед, за отмъщение. Но до битка не се стигна: след този единствен изстрел турците обърнаха гръб, метнаха се на конете си и побягнаха далече от Капубаир.
Когато стигна до подножието на хълма, Корзухин завари деншчика си да лежи с лице към земята. Като викаше с безумен глас името му, той го обърна по гръб. Върху куртката се аленееше прясно петно кръв. Прихванал ранения като дете, офицерът проплака:
— Василий… Отговори ми, Василий!…
Българинът уморено отвори очи, позна надвесения над него подполковник и на устните му се появи нещо като усмивка.
Корзухин изговори през сълзи:
— Ну что, Василий, жить будем?
Раненият намери сили да кимне:
— Жит… жит… твоя…
Не можа да завърши. Главата му се свлече като подкосена върху ръката на русина, а тялото му неестествено натежа.
„В същия ден след едно кратко сражение между Айтос и Русокастро…“
През изминалите десетина години Тахир ага безброй пъти се бе връщал към нявгашния разговор с Георги Силдаря. И никога не бе откривал смисъла на оная дума — тътени. Усещаше, че зад нея се криеше нещо заплашително, ала каква бе същинската мисъл на Силдаря — това аянът никога не проумя. През годините Тахир ага последователно бе допущал и отхвърлял много предположения, люшкал се бе в догадки, търсил бе да строши черупката на думата „тътени“ и да открие нейната ядка, ала винаги бе удрял на камък.