Спориха, що спориха, а укорните думи на Паскал направиха само едно — върнаха спора в началната му точка. Спорът обаче не се възобнови. Едва млъкна Паскал и хаджи Нойко хаджи Божилов, като облиза засъхналите си устни, каза с истинско или поне с добре изиграно спокойствие:
— При дядо Иван ще ида аз. — И с предупредително вдигане на ръка изпревари онези, които вече бяха готови да му възразят. — Така е, братя, аз съм най-подходящият, затуй не се напъвайте да изсмуквате из пръстите си разни кусури. — Усмихна се криво: — Разбирам онуй, дето езиците ви не го казват. „Шупелия е Нойко, не е за таквоз мъчно дело“, тъй си думате всички. И да ви пита човек защо го премълчавате. Друг път сте ми го изричали право в очите. И не сте се лъгали — Нойко си е от страхливите.
Упорито и тягостно мълчание изпрати думите му. После хаджи Людскан въздъхна, па произнесе мъдро:
— И ние сме се лъгали, и ти се лъжеш, хаджи. Не е страхлив онзи, който има мъжеството да назове сам себе си страхлив.
— Хубаво го рече — каза с признателност хаджи Нойко. — Макар че… — За пръв път се засмя истински. — Е, няма защо да си кривим душите. Моето сърце наистина не е от най-юначните…
Засмяха се и останалите. Беше трескав и пресилен този смях, но и очистителен — от него се разпръскват мъглите.
След малко се обади Добри Желязков:
— Как смяташ да стигнеш до Карнобат, хаджи?
— Ами че по закон божи, тъй мисля аз. Чувах, че Узун Шерифаа давал каквото и да е тескере, стига да му се помолиш, както трябва. — И той показа, че трябва да се молиш, като бръкнеш в кесията си. — Скубел яко, тъй думат хората, ама давал тескеретата. А пуснат ли ме с негово тескере през турските беклемета, с дядо Иван лесно ще се разберем…
— Виж го ти! — искрено го възхвали Коста Топракчиев. — Ние търсехме чалъм да сложим крила на пратеника, пък той…
— То отколе е речено — присъедини се и хаджи Людскан, — че най-умното нещо е и най-просто.
Сетне хаджи Нойко отвори дума за „смазването“ на Узун Шерифаа.
— Откакто почна тая пуста война — рече, — работата ми тръгна назад, та не съм дип много добре с парите. Пък и няма защо да крия, вие ще ме разберете — знаете на какъв път тръгвам, не ми се ще да оставя жената и децата тъй, без нищо в ръцете. То че няма да ги оставите на улицата вярвам, ама все пак…
Думата за парите оклюма всички — до един бяха закъсали, а Коста допълни, че и братствената каса е празна: оръжието, джепането, барутът и храната, които по общо решение накупиха, бяха глътнали всичките спестявания на Братството.
— Ще продам долапа — невесело, но твърдо каза Бяно. — Ще го продам и парите ще бъдат за тескерето.
— Докато го продадеш — напомни му Добри Желязков, — Халил паша вече ще е ударил московците откъм гърба. Суха пара̀ трябва, братчета, суха пара!
— Снощи броихме се Неда — каза Мавроди. — За хоп и за гроб хемен можем събра махмудия и половина. Давам всичко.
— Не съм броил, но комай толкоз имам и аз — не остана назад Бяно.
— Капка в морето е туй, братя — обади се отново хаджи Нойко. — Казах ви вече, че Узун Шерифаа скубел, че чак кожите от гърба смъквал.
Хаджи Людскан, който през цялото време се бе борил със себе си, сега скокна на крака:
— Оставете! Не бройте грошовете и гологаните си! Рушвета на векилина ще платя аз. — Говореше припряно, да превари и себе си. — Ще отидем двамата с Нойко и колкото поиска кучето, толкоз ще му дам. Дори кожите от гърба ако смъква…
Познаваха го, та всички разбраха жертвата му. Ала не беше час като за нови задевки, дори когато те са като похвала.
— Тогаз най-добре е да похлопаме още сега на портата на векилина — каза хаджи Нойко. — Ако ще се мре — да се мре, ако ще се върши работа — да се върши навреме. — Той се изправи, обърна се към изток и се прекръсти. — Помилуй, господи! Помилуй и мен, и дечицата ми…
Другите последваха примера му и с искрена молитва призоваха бог да закриля другаря им в неговото трудно начинание.
Точно едно денонощие след като замина, бахчеванджия някакъв, тръгнал да продаде в Сливен краставиците и първите си пиперки, донесе насечения му труп. Много малко можаха да разберат братята за гибелта на хаджи Нойко — само това, че не бе стигнал по-далече от Каваклий, кажи го на два часа път от града. Всичко друго остана тайна — за грабеж ли е бил убит или някой се е досетил за истинската цел на пътуването му, редовен аскер ли (такъв имаше в Каваклий, макар че предните им табори бяха далеч нататък, по-близо до Карнобат, отколкото до Сливен) се бе позабавлявал да изпита ятаганите си или туй бе дело на някоя от многобройните тайфи, дето скитаха за плячка из околността…