Но те не загубиха време да се вайкат — имаха да свършат по-важна работа. И като натовариха поп Исидор да подготви покойника за погребението („В края на краищата това му е занаятът — рече Паскал. — Ние ще отидем направо на опелото!“), те се събраха да решават пак онова, което онзи ден вече решаваха.
Същите люде бяха, но людете вече не бяха същите. И не само загдето лицата им бяха по-строги и дълбока бразда разделяше веждите им. Смъртта на хаджи Нойко невям бе отнела охотата им за приказки и спорове, та в думите си режеха по-изкъсо.
— Не знам какво ще решим — рече хаджи Людскан със своя глас, приличен на планински грохот, — но отсега ще ви кажа едно: стигне ли се пак до вадене на тескере, хич не бройте акчетата и грошовете. С векилина ще се разправям пак аз.
Но Бяно Абаджи отсече:
— Никакво тескере. Този път ще отида аз и ще мина през Балкана. Там се иска късмет, не тескере.
Паскал обаче се опъна:
— Тъй трябва да бъде, през Балкана. Ама не е речено, че ти си най-подходящият.
— Бяно е подходящ — възрази му Коста. — Не отстъпва никому измежду нас по сила, пък не се пали за щяло и не щяло.
Други не се обадиха.
— Сполай ви — рече Бяно. — Ще тръгна нощес, да прехвърля голямата част от пътя по тъмно. Пък ако не се върна, братя…
— Защо млъкна? — попита Добри.
— Щях да ви се примоля да се грижите за Яна и детето. Ама си рекох, че ще заръчам на Яна да се върне в Градец при баща си. Ако остане вдовица, искам да кажа.
Рече го уж майтапчийски, ала никой не се засмя.
Хаджи Людскан попита:
— Ако нещо ти трябва за по пътя?…
— А, трябва ми, не съм казал, че не ми трябва — засмя се Бяно. — Чифт котешки очи. Ако ги имаш, дай ми ги назаем.
И пак никой не отговори на шегата му. Тогаз се обади Паскал:
— Е, като че си казахме всичко. Да ставаме, а?
— Станете — прикани ги Бяно Абаджи. — Станете! Сега, когато се разбрахме за другото, нека прочетем една молитва за хаджи Нойко.
Изправиха се и хаджи Людскан, най-възрастният, прочете „Отче наш“. И кой знае защо, всички гледаха към едно трикрако столче, което през цялото време бе останало празно.
— И като си помисля — с горчиво разкаяние произнесе Мавроди, — че съм го хулил и страхливец съм го наричал…
Това беше надгробното слово за хаджи Нойко хаджи Божилов.
Бяно се наведе над люлката, несръчно прекара пръсти по пухкавата косица на детето, па взе приготвения силяхлък и така, както беше с втикнатите пищови и калъча, го уви около пояса си и затегна преждилата. Като направи и това, застана пред жена си.
— Е, времето дойде — рече, — да се сбогуваме.
— Не ми каза къде отиваш и няма да те питам — продума тихо Яна. — Знам има неща, които един мъж и на жена си не трябва…
Той направи крачка към нея и я погали по лицето.
— Не се бой за мене — каза й, — ще се върна. Ще видиш, няма да минат три-четири дена и ще бъда пак тука…
Направи крачка към него и тя и сложи глава на гърдите му.
— Върви, Бяно. Върви, където те тегли твоят мъжки дълг. Искам да знаеш само едно. То е таквоз, дето нейде по света невям се издумва, но тук в Сливен — не. Помни, Бяно, че те обичам…
7
— Силдаров! — извика някой отдире му.
Изненадан да чуе името си в стана на московците, Бяно се извърна. Обърнаха глава и двамата солдати, дето го придружаваха, па изпънаха снаги и сториха крачка назад. Онзи, който го бе повикал и сега приближаваше към него, беше трийсетинагодишен мъж, хубавеляк, светъл и дълголик, с червеникаво-руси коси; Бяно дип не разпознаваше пагоните, но все пак разбра, че човекът е офицер, „забитин“, и то от по-главните.
— Кой си ти? — попита офицерът на български, когато приближи. Гласът му трепереше от нескривано вълнение. — Манол ли си или Бяно?
— Бяно.
— Какво има на лицето ти?
Бяно свали кърпата, която притискаше на бузата си. Една прясна рана, дълга около половин педя, се проточваше малко над ръба на челюстта му.
— Нож?
— Не, куршум. Одраскаха ме турчолята…
Искаше му се да каже нещо свойско, име да назове, но не знаеше какво. Другият, изглежда, го разбра, защото се представи:
— Името ми е Корзухин. Роман Алексеевич Корзухин. Но можеш да ми казваш… „твоя милост“.
— Най-предните турски стражи ме погнаха с куршуми, твоя милост. И един ме парна така през бузата. Ама… — Бяно тромаво се прехвърли от крак на крак. — Учудих се, твоя милост, че ме знаеш…
— Познавам те от брат ти — обясни офицерът. — Разказвал ми е за тебе, за цялото ви семейство. Познах в тебе лицето на брат ти.
— Виж го ти Манол! Мислехме го, че е станал хайдутин, пък той…
— Не Манол — глухо произнесе Корзухин. — Васил. Остави, после ще ти обясня всичко.