Генерал-майор Герман направи гримаса на недоволство — беше чувал добри думи за този подполковник, пък виж, той се държи просто като слон във фарфоров магазин, както е думата.
— Добре — каза кисело. — Но да повторим още веднъж. Моля, превеждайте, подполковник.
Разпитът се повтори и този път беше кръстосан, защото в него се включиха всички присъствуващи. Бяно не се обърка, нито веднъж не изпадна в противоречие — каквото знаеше, той го знаеше твърдо, а за останалото отговаряше простичко: „Не знам“ или „Нямаме сведения“.
Предаден накратко, разказът му, след като вместо встъпление запознаваше русите със съществуващото в Сливен Братство, съдържаше следното: на 14 юли Халил паша, идвайки от Шумен, преминал през Сливен начело на десетхилядна войска и продължил към Ямбол; на 18 юли се разчуло, че заедно с другите войски, разположени в Ямбол, пашата отблъснал силна московска войска; на 20-и вечерта в Сливен пристигнала от Ямбол многобройна турска конница, можело да има до четири хиляди души; членовете на Братството успели да напият неколцина от тези конници и от тях научили, че — неизвестно защо — Халил паша безшумно извел войската си от Ямбол и я разделил, като пешаците проводил към Одрин, а конниците довел в Сливен, където те се съединили с пешаците на Ибрахим паша и башибозука на Хюсеин Кьосе бей; общ началник станал Халил паша.
— Не е глупаво, никак не е глупаво, дявол да го вземе — обади се генерал княз Любомирски. — Този Халил паша е достоен ученик на везира Решид Мехмед. Разбирате ме, нали? — Той също показа на картата. — Естественото, което се очаква от нас, е като заобиколим тази планина с непроизносимото име — князът говореше за Бакаджиците, — да се спуснем по течението на Тунджа към Адрианопол. И щом обърнем лице на юг, конницата от Сливен ще ни удари в тил…
— … а откъм Адрианопол ще ни посрещне пехота, сама по себе си по-многобройна от нас — завърши вместо него един от щабните.
— Няма да сме по-добре и ако останем в Ямбол — загрижено рече генерал Герман. — Одрин от юг и Сливен от север — ами че това е чиста проба да си между чука и наковалнята. — Той се изправи. — Отивам да доложа на граф Пален. Но мисля, че при тази ситуация решението не може да произлезе от него. По всяка вероятност ще трябва да докладваме най-горе, лично на главнокомандуващия.
И с тези думи напусна палатката, в която се помещаваше щабът на княз Любомирски. Корзухин поиска разрешение и двамата с Бяно също излязоха. Имаха да си говорят за толкова много неща…
Върху дъсчица, прикована на кръста, Корзухни бе написал с черна боя: „Васил Георгиевич Силдаров, + 16 юли 1829“, а горе бе закачил един кивер на прапоршчик — малък спомен за последното желание на покойника. Сега двамата с Бяно по един и същ начин коленичиха от двете страни на гроба, по един и същ начин шепнеха молитвите си, един и същ православен кръст направиха, преди да станат на крака. А като тръгнаха назад, където един вестовой държеше конете за поводите им, Роман Алексеевич непринудено прегърна раменете на Бяно.
— Никому не пожелавам онова, което се случи на тебе. Да си смятал своя брат за мъртъв, пък той да е бил жив, а когато го откриеш, той преди седмица да…
Бятно въздъхна и произнесе тихо:
— Има една хубава турска поговорка: „Аллахън хикмети бюйюктюр; кимсе билмез сонуну — кадер не исе, о олур.“ Ще рече: „Божата тайна е велика; никой не знае края — каквото е писано, то става.“
Корзухин вървеше, вдълбочен в себе си. Разсъждаваше и върху поговорката, и за това, че я чу от Бяно.
— Учудва ме — призна, — че тук, пред гроба на брат си, си припомни турска поговорка.
— Защо? — недоумя Бяно. — Турците са старо племе и като са господарували дълго време, научили са се да гледат мъдро на света и на хората.
Руснакът отново се замисли. Приликата между Васил и Бяно беше само външна — в чертите на лицето, в тялото, донякъде в походката, но в сърцето се различаваха напълно.
— Васил не признаваше нищичко добро на турците — каза. — Мразеше ги и не си позволяваше нито педя настрана от тази омраза.
— Бил е, значи, като Манол — поклати глава Бяно. — А не може да се живее само с омраза. Да плуваш непрекъснато в злъч, пък била тя и твоя собствена, рано или късно ще се удавиш в нея. — Той помълча. — Трябва животът му по чужбината да го е направил такъв. Като тръгваше с хаджи Михал, беше като всяко друго петнайсетгодишно момче…
— Петнайсетгодишен ли е тръгнал? — изненада се офицерът. — Че той е бил само на двайсет и три, а аз все го мислех мой връстник, на двайсет и осем… Какво излиза? Животът му…