Не довърши, но Бяно го разбра.
Стигнаха до конете, метнаха се на седлата и потеглиха един до друг; вестовоят ги следваше малко по-назад.
— Дали можеш да яздиш малко по-бързичко? — попита Корзухин. — Но кажи, ако се умориш. — И се извини: — Ще бъде серсемлик — така рече русинът: „серсемлик“, — ако се приберем в Айтос, а началството вече е отпрашило към Карнобат.
За малко, но все пак не се случи — влязоха в Айтос точно когато свитата и щабът се товареха на кабриолетите и яхваха конете. Корзухин сметна за благоразумно да се мерне пред очите на началството, но за зла слука попадна на самия граф Дибич. И нещо повече: Дибич го повика.
— Не знаех, че сте тук, подполковник. Пред ново голямо сражение сме. Това, вярвам, ви радва.
— Радва ме, ваше високопревъзходителство. Защото ако бог отново бъде благосклонен към нашето оръжие, ще дарим свободата на нови братя по род и вяра.
Думите за свободата и братята не бяха по вкуса на графа, обещаваха му продължение на онзи разговор между двамата пред Шумен, от който той пазеше по-скоро неприятен спомен. И предпочете да забележи само първата част от изречението на подполковника.
— Дано бог да е благосклонен — каза. — Защото ако това мрачно време ни донесе седмица дъждове…
— Не, ваше високопревъзходителство, ще имаме хубаво време.
— От какво съдите, подполковник?
— Сутринта по тревата имаше много роса. Вижте и комарите, събрали са се на рояци. Това са все белези на настъпващо хубаво време.
— Откъде тези познания? — учуди се граф Дибич. Не знаех, че в нашите военни академии са въвели метеорологията като дисциплина…
— Съществуват и други академии, ваше високопревъзходителство. Който подобно на мене прекара осем месеца сред българите, не само ще обикне народа и отечеството им, но и ще се научи да познава времето над тяхната земя.
Разговорът пак се извъртя по начин, неугоден за графа, та той махна неопределено ръка и го прекъсна.
На Корзухин не беше приятно да се движи сред кавалкадата на „пажовете и креатурите“, та взе позволение от генерал Герман и с Бяно и с охрана от двама души препусна напред. И пристигнаха в Карнобат повече от два часа преди „голямото началство“.
— Какво смяташ да правиш сега? — попита Корзухин.
— Ще се върна в Сливен, твоя…
— Не ме наричай с това глупаво „твоя милост“!
— Но нали… Нали сам?…
— Казах го само така. Василий ме наричаше „твоя милост“, та… Можеш да ми казваш само Роман. И без това си по-стар, от мене, редно е аз да се обръщам почтително към тебе, не обратното. — Бяно не каза нищо, та не се разбра дали възприема новото в техните отношения. — Защо не останеш с мене, с войската? Сигурен съм, че ще разбием Халил паша и ще влезем в Сливен. Ще бъде по-безопасно…
— Предпочитам да те посрещна там. В Сливен са семейството, приятелите ми… Да, има люде в Сливен, за които моето завръщане е необходимо.
— На хората от Братството кажи, че трябва да стоите мирни. Слаби сте, за да ни окажете някаква помощ в сражението и напразно ще пожертвувате живота си. Постарайте се да останете живи — това ще е по-полезно и за вас, и за нас. — Русинът помълча. — Кога смяташ да потеглиш?
— Още сега. През нощта по-лесно ще се промъкна…
Тръгнаха към предните постове. Пътем се нахраниха в полка на Прозуменшчиков и взеха торбичка с храна — най-добрите лакомства, които се намериха в складовете на полка — за Бяно. И когато лятната нощ изпълзя из дебрите на Балкана и се разля над равнината, Корзухин каза:
— Ти загуби своя брат, Бяно, а аз човека, комуто многократно дължах живота си и го обичах повече от брат. Имайте ме за брат и вие, и ти, и Манол, и Трънка…
Бяно обладаваше силата на мечка, но при тези думи се изчерви като момиче. И в отговор рече:
— Ние сме прости хора, не ти подхождаме, ала къщата на Георги Силдаря ще бъде бащин покрив и за тебе. Мястото на Ваисилчо ще бъде винаги твое. — И с усилие завърши с думата: — Побратиме…
Връщането в Сливен се оказа много по-лесно и премина почти без премеждия. Летният ден бе вече щедро плиснал светлината си, когато Бяно, придавайки си вид на човек, излязъл за малко до лозята, стигна до бащиния си дом. Портата беше отключена и той влезе. Отсреща, седнала на трикрако столче на хаета с люлката до себе си, беше Яна; личеше — дълго се бе взирала към портата…
Тя се втурна към него, притисна до гърдите му разриданото си лице. Той несръчно-ласкаво избърса, бузите й. И се засмя:
— Казвах ли ти аз, че скоро-скоро ще, се върна!…
Подаде й торбата си (той не бе вкусил нито хапка от чудесиите, с които го обдари онзи руски големец; не че не бе огладнял, но ги бе запазил за в къщи) и понечи да изтича към хаета, откъдето се носеше плачът на малкия Боян. Но Яга му подхвърли с глас, зад който прозираше някаква тайна: