— Надникни и в херодаята…
Любопитството накара Бяно да свърне първо по стъпалата надолу.
И там, в херодаята, в миналото давала убежище на Алтънлъ Стоян войвода и на много още прославени хайдути, насреща му, засмян до уши, се изстъпи Мавроди, а зад рамото му надничаше… хаджи Иван Селимински…
8
Прие го така, сякаш цял живот го бе очаквал. И пратеникът на Халил паша се обърка от този прием. Не е лесно да идваш като палач, а да те посрещат като приятел. Младият строен и гиздав юзбашия толкова се чудеше къде да си дене ръцете, та трябваше Тахир ага дълго да го предразполага, за да успее най-сетне да изпълни мисията си. Московците вдигнали много голяма патърдия, задето аянът някъде около Айтос теглил куршума на някакъв техен илчия — тъй започна забитинът, — чак до Едирне проводили свои офицери да искат да им бъде предаден човекът, който е нарушил законите на войната и е стрелял срещу пратеник, защитен от бяло знаме.
Тахир ага го чуваше само наполовина. Кой знае защо, в този момент той искрено се забавляваше. Забавляваха го бледоватите, повече жълти, отколкото кафяви очи на юзбашията, които му приличаха на избелели бадемови черупки, смущението и несръчността му, онова което щеше да каже след малко — всичко, всичко го забавляваше, освен една проклета мисъл, която натрапливо не излизаше из главата му: по време на Мехмед, Баязид и Сюлейман неверниците са отваряли уста само за да просят милост, не и да искат обяснения от победителите… Люшкаше се Тахир ага между досадата от тази мисъл и безпричинното удоволствие, та за известно време дори престана да следи приказките на забитина. И се стресна едва, когато в стаята се бе възцарила тишина. Извини се:
— Афедерсин, юзбаши ефенди, ти като че ли попита?…
— Попитах те дали е вярно, аян ефенди. Дали е вярно, че ти си застрелял пратеника с бялото знаме.
— Нали вашите големци са разпитвали половината от хората, с които бях на Капубаир? Или мислят, че аз ще се закрия зад някаква лъжа? Не, юзбаши ефенди, не! Речи на пашата така: Тахир ага не е човекът, който ще ближе онова, дето е плюл… Дори когато над главата му е секирата на джелатина. Но това са си мои работи. Ти продължавай, чоджум.
Аян ефенди галиба виждал, че работите вървят на лошо, продължи забитинът. Ако силите на падишаха не спрат московците тук, в Сливен, ще им дадат отпор при Едрине; не ги ли спрат и там… Изобщо аян ефенди разбирал, че може скоро да започнат преговори за мир, стигне ли се дотам, падишахът и девлетът ще плащат за всяко нещо, което московците…
— Например смъртта на илчията с белия байрак — каза Тахир ага. — Ясно!
— Халил паша, като признава заслугите, твоите и на джинса ти, и като те има за уважаван бостанджи-баши и кара-кулак…
— И тъй нататък, и тъй нататък — прикани го към краткост аянът.
— … оставя на тебе да решиш дали да бъдеш предаден на московците и да загинеш от техните джелати. — Юзбашията гузно остави на миндера до себе си една добре сгъната бохчичка. — Вярвам, че ще ме разбереш, аян ефенди.
Какво ставаше днес с Тахир ага? Смъртта — собствената му смърт! — беше на две крачки от него, а той се държеше така, сякаш бе отворил вратата си за най-славния от славните джумбуши.
— Я подай — рече ухилен, — я подай насам бохчичката! Искам да видя Халил паша, като признава заслугите ми и така нататък, дали се е посвидял… — И като отвори пратката, додаде доволно: — А, не, не му се е досвидяло. Копринено е.
Говореше за въжето, което Халил паша му бе изпратил.
Юзбашията се изправи:
— А на мене не се сърди, аян ефенди. Войник съм и изпълнявам заповеди…
— Знам, чоджум, знам, всичко знам — успокои го Тахир ага. — А на пашата предай, че московците няма да изпитат радостта да осъдят един аян на падишаха. Утре по това време той вече ще може да съобщи и на тях, и в Едирне, че убиецът на илчията се е преселил в рая на правоверните.
Когато остана сам, Тахир ага поиска наргиле и бавно го изпуши до последната глътка. Нито страх, нито кахър, нито някаква особена мисъл го занимаваха — мюсюлманската му вяра го бе научила да приема всичко с примирение, а животът многократно му бе показвал, че специално за него най не заслужава да се кахъриш — никой на този свят не е останал безсмъртен.
Престоя така в бездействие до икиндия, тогава прати да предупредят в харемлъка за него и по-късно, вече по здрач, се премести там. Яде с охота всичко, което обичаше, наслади и очите и ушите си със сластните песни и танци на халайкините си, но не притегли нито една от тях към себе си. Махна им с ръка да се отстранят, а задържа само старата Зюлфие. Не ставаше за любов Зюлфие, вехта беше, за да събуди мъжка страст, и това тя го съзнаваше, та кротичко го насочи към чаровете на другите му жени. Тахир поклати глава — решил бе да остави при себе си анджак Зюлфие; тази вечер нямаше желание за любов, а искаше да поприказва. Това смая Зюлфие: