— Какво знае една халайкиня, господарю мой, прекарала целия си живот между четирите стени на харемлъка, за да отговори на въпросите ти или да ти даде съвет?
— Може би ще те питам нещо, което не се отнася до света навън — ръката му сякаш събори стените и посочи всичко, което беше отвъд тях, — а до света вътре в нас.
— Но това никой не го прави!
— Никой правоверен, искаш да кажеш. Но не забравяй, че аз съм дин-дьонме и че половината кръв в жилите ми е гяурска. Гяурите имат жените си за приятели и първия съвет търсят от тях.
Зюлфие отвърна с учудване и страх:
— Ти винаги си се срамувал от тази своя гяурска кръв, господарю.
— Срамувам се и сега. Срамувам се, макар че, както вървят нещата — думата му бе за войната и Зюлфие го разбра, — скоро май ще е хубаво да се родееш с християните. — Тахир ага въздъхна, но замаза въздишката си с една усмивка. — Ето какво исках да те питам, Зюлфие. Що трябва да извърши човек, ако краят му е вече близо?
Тя го стрелна с очи и забави отговора си.
— Нещо лошо за себе си ли ще ми кажеш, господарю мой?
— Нищо, което аз смятам за лошо — извъртя по витийски Тахир ага.
— Преди смъртта си един мъж трябва да уреди земните си работи — след известен размисъл каза Зюлфие ханъм. — Да се погрижи за близките си, които ще го преживеят, и да оправи сметките си със своите врагове.
— Моите близки — рече аянът — са обезпечени до девето коляно…
Жената си позволи да го прекъсне — също необикновено събитие в една мюсюлманска къща:
— Казваше, че въпросите ти не се отнасят за тебе, господарю мой!
Умът му прекалено бе погълнат от онова, за което говореха, за да го отклони за хатъра на една жена. И завърши думата си:
— … а като че не останаха хора, които хем да са ми врагове, хем да са живи.
Някаква нова мисъл трепна в мозъка на Тахир ага, изпревари останалите. Чакай — възпря се сам, — нека първо внесе ред в главата си. Що е враг? Псето, скърцащо със зъби тайно по кьошетата, загдето някога е отнесло ритник, враг ли е? И заслужава ли да му се гони гарез?
— Не! — произнесе Тахир ага гласно. — Псето не е враг.
— Що рече, господарю мой?
Но мъжът бе загубил случайния си и тъй необикновен порив да говори като равен с една жена. И се задоволи да изръмжи неопределено — „жабата да си знае гьола“, туй означаваше този звук и жената, разбрала го, се сви като безсловесна твар, както го изискваше законът на харема.
Враг, на когото трябва да се отмъщава, е само онзи, който е успял да те засегне, да те нарани. За такъв човек няма прошка, не бива да има и забрава — той, децата и внуците му трябва да плащат извършеното. Това е ясно! Ясно е и друго — по тая линия Тахир ага можеше да бъде спокоен: ще си отиде от света без такива неразплатени сметки.
И в този миг аянът усети студена вълна̀ да плисва сърцето му. Защото отново си спомни за Георги Силдаря и оная една единствена дума, която отрови живота му.
Вълната, която владееше сърцето му, сега се изкачи нагоре и удари и главата. Със Силдаря Тахир ага се бе разплатил на два пъти — веднъж го обеси и веднъж простреля. Но за раната, нанесена му на времето от приятеля му гяурин с неговите „тътени“, това все още не можеше да се смята окончателно разчистване на сметката. Или поне не му даваше право да каже като за своите близки и наследници: разчистване до девето коляно…
Аянът плесна три пъти с ръце. Юсуф, главният евнух в харема, се появи веднага.
— Върви в селямлъка — заповяда му аянът. — Узун Шерифаа и Златю — ставаше дума за Златю от Кумлука, сеизина на Тахир ага — да ме чакат. Ако пък са си отишли, да се проводят хора да ги повикат.
Евнухът излезе заднишком.
— Ти беше права, Зюлфие — рече Тахир ага, — бях забравил една сметка. Но, иншаллах, ще поправя тази грешка.
— Ти пак говориш тъй, господарю мой, сякаш…
— А не, а не! — Той беше възвърнал предишното си добро настроение. — Не се готвя за умирачка, Зюлфие. Но сега е война. Войникът трябва винаги да има на ум, че куршумът, предназначен за него, вече може да е излят… — Той се поусмихна доволно. — Кажи на жените да изпеят онази, моята. — И подсказа с плътния си глас: — „Пенджеремде бир бейаз…“
Зюлфие излезе, побави се навън, а когато се върна и седна на предишното си място, през завесата долетяха нежни звуци, изтръгнати от струните на саз, сетне един глас, сякаш задъхан от любов — в него Тахир ага позна гласа на Дургадън — поде песента: