— Евалла, Бяно Абаджи…
(Нека отворим скоба и в нея да прескочим напред в събитията, за да разкажем какво стана с Юрдан поп Димитров и неговото обещание.
Плесницата, видът и гласът на Бяно трябва да са го изплашили не на шега, та той наистина изпълни думата си. И нека веднага добавим: за безкрайна радост на баща му, стария поп Димитър, който вече бе вдигнал ръце от непрокопсания си син. Е, запопването не стана за една неделя, дори и месец не стигна за него; Юрдан първо го задомиха на бърза ръка, сетне дядо поп се разтича, занесе тлъст рушвет на владиката Герасим в Одрин и тъй или иначе някъде към средата на септември Сливен се сдоби с нов свещеник — поп Юрдан.
Не може обаче да се каже, че с вмешателството си Бяно стори кой знае каква услуга на църквата. Защото, подобно на поговорката „вълк в овча кожа“ поп Юрдан цял живот щеше да остане хайдутин в попско расо. Никой никога няма да говори за църковното му пеене или богословските му знания, но мнозина ще го наричат „вещ по заговорите, съзаклятията и бунтовете“; ще другарува с хайдути и революционери; в къщата си и в олтара на храма винаги ще крие оръжие като за цяла дружина; ще осветява хайдушки знамена и ще благославя кървави саморазправи; ще заклева отиващи на смърт въстаници и изобщо ще има малко постъпки в битието си, за които църквата би дала своя благослов, а още по-трудно би определила като „богоспасни“ или „праведни“. Такъв свещенослужител ще бъде човекът, когото една Бянова плесница изпрати в лоното на църквата. А когато ще го майтапят за хайдушките му наклонности, той, премълчавайки шамара, неизменно ще отговаря:
— Какво друго искате от човек, който в джамия се е обрекъл да стане поп?…)
Писано било неприятната случка с Юрданчо поп Димитров да не бъде единственото, дето ще отрови за Бяно този най-слънчев ден.
По обратния път към къщи той видя и лудешките хора̀, и трапезите с по двеста и повече люде, и изпращането на Генчо Къргов и неговите юнаци (войводата бе слязъл в Сливен заедно с московците и бе търсил Тахир ага за разплата, но като не го намери, тръгна да гони турците на юг към Одрин с набъбналата си от сливенски „волентири“ дружина); видя и тържественото изгаряне на тефтерите за вергиите… А вече на портата на бащиния си дом се сблъска лице срещу лице с войводата Кара Танас…
Прегърнаха се, но това не беше прегръдка на хора, току-що вкусили сладостта на свободата. Особено за Кара Танас, който гузно хлъзгаше поглед настрана от погледа на събеседника си. Бяно го покани да влязат, но войводата отказа — бил вече у тях и го търсил, пък иначе имал много работа. В Катунище? А, не, сега не било време за разкисване сред роднини и другари от детинство; братушките определили един генерал, дето можеш да си строшиш езика, докато кажеш името му…
— Научих — кимна Бяно. — Монт-ре-зор.
Та този генерал щял да бъде нещо като аян на Сливен и събирал опитни мъже, които заедно с русите да изчистят казата от читашки тайфи.
— Там ли ще се пишеш, войводо? — засмя се Бяно. — Не се ли наскита и не ти ли стигнаха битките?…
— Че няма да клекна край огнището я! Виж Генчо Къргов — още от Силистра е с братушките и сега пак не се застоя. Та аз да не съм станал за боклука?
Мълчание, изпълнено с неловкост, последва думите му.
— Търсил си ме, казваш? — помогна му Бяно.
— За лоша вест, Бяно Силдар. За брат ти лоша вест. За Манол…
Бяно залитна, опря се на дувара до себе си. Когато малко се посъвзе от първия удар, промълви:
— Поне дано да е било в честен бой с поробителя…
— От ръката на свои загина — поклати глава Кара Танас. На лицето му сега бе отпечатана не обичайната тиха печал, а израз на повторно изживян кошмар. — Аз го убих, Бяно Силдар.
— Ти?! — Бяно направи крачка назад и вдигна ръка, невям да се защити от зловещото видение. — Ти?
— Аз. Е, не с моята ръка, но аз заповядах да го погубят, а то е едно и също. — Очите на Кара Танас помръкнаха. — Знаеш, с баща ти бяхме първи другари. Досещай се тогаз какво ми е било, когато е трябвало да повеля смъртта му…
— Разкажи ми всичко!
Кара Танас му разказа. Не преувеличи, но и не смекчи нищо. Изслуша го Бяно, прекръсти се и с още потрепваща долна устна произнесе:
— Не те коря, войводо. Мъчно ми е — брат е това! — ала не те коря. За такваз тежка постъпка Манол нямаше да получи пощада и от баща ми, ако беше жив.
— Сполай ти за тия думи. — Войводата също се прекръсти. — Много зло съм видял и не една човешка душа съм погубил, турска и християнска, но за Манол… — И повтори: — Сполай ти, Бяно Силдар! Същото рекох и аз на брат ти, когато го осъдих, но друго е, че ти…