— Как?… Ама?… — Слисан, един от хората на Мамарчев сякаш бе загубил дарбата си да говори. — Кой е този?
— А, не се безпокойте — с безгрижие, което на някои прозвуча нелепо, отговори Селимински. — Хаджи Молла, добър човек.
— Беше кятибин на аяна — поясни със същия тон Мавроди Коджакара.
— Кятибин на Тахир ага! — възкликна Мамарчев. — И вие…?
Корзухин беше смаян не по-малко от него, но се въздържа, нищо не каза. А Бяно доведе турчина до трапезата и рече просто:
— Това е хаджи Молла. Мохамеданин е, но е по-човек от мнозина християни. Ако имате доверие в мене, имайте и в него.
— Несправедливо е да не споменеш и Анифе ханъм — подсети го Селимински.
— Кого? — попита вторият от Мамарчевите люде. — Кого да спомене?
— Майката на хаджи Молла. Тя е потурчена християнка и се казва Анифе, но не е забравила рода си и времето, когато е била българка, Ана на име. Много пъти хаджи Молла й е казвал, когато нас ни е заплашвала опасност, и тя винаги намираше начин да ни предупреди.
— И къде е сега тази чудесна жена? — обади се на свой ред Корзухин с глас, изпълнен с възхита.
— Как къде? Долу, разумява се. Нейната религия не й позволява да се показва пред чужди мъже…
Докато хаджи Молла, притеснен и донякъде уплашен, заемаше място между Селимински и Мавроди, Роман Алексеевич, обзет от онова странно вълнение, което го завладяваше винаги когато откриваше ново неподозирано богатство в духовния мир на българите, си говореше безгласно:
„Какво благородство, свети боже! Какво велико чувство на толерантност! И колко много могат да се поучат от довчерашните роби мнозина наши благородници по произход и звание, а по битие дребни и нищожни душици!…“ После в него се пробуди декабристът, та умът му се втурна да сравнява робството на българите със „свободата“ на крепостниците и това сравнение го накара тъжно да клати глава…
Когато се откъсна от своите мисли, бе изпуснал част от разговора на трапезата. Вдигнатите чаши го върнаха към действителността — всички очакваха да каже и той нещо за поздрав, та Корзухин рече:
— За онези, които сега щяха да бъдат между нас, ако не бяха загинали в борбата със смъртта на герои. За Васил и Манол…
— И за хаджи Нойко — каза Мавроди, като ливна на пода няколко капки от стакана си. — Обиждахме го, че е страхливец, пък той…
Пиха. И затова не забелязаха как Бяно се смути, когато чу името на брат си Манол, изречено наред с юнаците, паднали за славното дело.
За да прикрие смущението си, Бяно заговори припряно първото, което дойде на езика му:
— Рече одеве — той се обръщаше към Мамарчев, — че си избягал от войската на московците. Исках да те попитам…
— Можеш да ми викаш „капитане“ — усмихна се другият окуражително. — Или по-добре „бате Георги“. Полага ми се — нали божем сме нещо рода̀…
— Та исках да те попитам, бате Георги, защо го стори? Умори се да се биеш или що?
Усмивката изчезна от лицето на капитана:
— Хич даже не съм се уморил. Но искам като се бия, да бъде не за мъст — за мъст можех да хвана Балкана като хайдутин, — а за свобода.
— Мигар ти и твоите волентири досега не воювахте за свобода? Мигар и Василчо?…
Мамарчев замълча и погледна недоверчиво към хаджи Молла, все така навел очи към скута си. Селимински улови погледа му и го успокои:
— Говори открито, капитане. Хаджи Молла не е човек от когото можеш да очакваш пакост.
Капитанът продължаваше да се колебае.
— Говорете спокойно, капитан Буюкли — окуражи го и Корзухин. — Познавате ме достатъчно добре, за да не се страхувате от мене.
— Когато събрах волентирите и тръгнахме на бран — започна Мамарчев, — ние си мислехме, че с дядо Иван отиваме да занесем свободата на братята си на юг от Дунава. И бая се чудихме, и то неведнъж, защо голямото началство на русите гледа някак си по-бамбашка на нас. Какво ли не правиха! Разтурваха ни, заплашваха ни със съд, уж ни награждаваха, пък сетне пак ни пъдеха като кучета от биваците си…
— Не мога да повярвам! — прекъсна го Мавроди. — Дядо Иван, тоя, дето тук по сливенските улици плаче и се радва заедно с нас, да ви е…
— Рекох „голямото началство“, приятелю, туй не е обикновеният солдатин. Той, солдатинът, и в огъня ще влезе, за да ни отърве от игото.
— Недей така, джанъм! — не се предаваше Коджакара. — Да не вземеш да изкараш, че царят и големците около него ни обичат по-малко, отколкото солдатинът с пушката?
— Анджак това искам да кажа. — Дебелите вежди на Мамарчев още повече се свъсиха. — Голямото началство няма никакъв ищах да ни дарува свобода. Затуй държеше нас, волентирите, настрана, затуй ни вързаха в Делиормана — сакън, да не би покрай нас да се вдигне целият ни народ.