Иван Селимински, обикновено обдарен с чудно самообладание, сега пребледня като платно. И едва продума със засъхналите си устни:
— Не може да бъде, капитане!
— Капитан Буюкли е прав — горчиво призна Роман Алексеевич. — Политиката на цар Николай и царедворците е такава, че… С една дума, не бива да очаквате от техните ръце да получите свободата си. Рядко се случва политиката на царете и въжделенията на народа да са близнаци…
Отдавна никой не посягаше към трапезата.
— Е, вече трябва да сте се догадили защо избягах от Липранди — каза Мамарчев. — Докато има таквоз началство над главата си, не бива да разчитаме на дядо Иван. На солдатина дядо Иван, искам да кажа. И трябва сами да си извоюваме онова, което той няма да ни даде.
— Буна? — спря загрижени очи в него Селимински.
— А защо пък не? — обади се един от двамата придружници на Мамарчев, чиито имена тъй и не се запомниха. — Че ние да не сме от по-лошо тесто измесени, по-калпави от сърби и гърци?
— Право е! — Мавроди Коджакара плю в шепите си. — Да се хванем с агаларите, пък тогаз ще се види кой кум, кой сват!
Никой не последва неговото лесно въодушевление. Изненадан, Мамарчев обходи с поглед мъжете, събрани около трапезата.
— Какво? — попита с невесел присмех. — Комай се уплашихте, а?
— Не е до страх — поклати глава Селимински. — Ние живяхме тук, капитане, работихме според силите си и… залагахме главите си в тази работа. Това не са дела на страхливци.
— А тогаз? Тогаз защо се омърлушихте? Защо си глътнахте езиците?
— Мога да отговоря само за себе си. Омърлуших се, защото не съм сигурен колкото този приятел, че едно наше въстание ще успее подобно на гръцкото или сръбското. И не защото сме от по-калпаво тесто измесени. Нашият народ даде и на сърби, и на гърци такива воини, които с храбростта си стигнаха да им бъдат вождове и генерали. Не, не е това. Не е и близостта ни до Цариград, която няма да е без значение за турците, нито многобройността на турското население върху нашите земи. Друга е причината за кахърите ми. Просто народът ни не е готов за въстание. Сливен и Сливенската каза ще се вдигнат, туй го зная. Но ще се вдигне ли Карнобат? А Варна? А Средец? А Охрид? А не се ли вдигнат всички, въстанието е осъдено на неуспех, на гибел.
Гневните очи на Мамарчев срещнаха мъдрия гледец на Селимински и нито единият отстъпи, нито другият. Даде ли си някой от присъствуващите сметка, че с този поглед започна една битка, която щеше да доведе много злини на Сливен, и не само на Сливен?
— Не познаваш нашия народ, даскале — с пренебрежение и снизходителност каза Мамарчев, — та затуй нямаш вяра в него. Ако беше повоювал заедно с моите юнаци под стените на Силистра и бе видял какви лъвове са, другояче щеше да мислиш.
— Лъжеш се, капитане, познавам българина като солдатин. Бил съм се срещу турчина в Морея, ведно с други българи съм се бил, та туй, дето ми го разправяш, не ми пада от небето.
— Тогаз трябва да знаеш, че ако развеем знамето на бунта, в Търново например ако го развеем, в старата ни преславна столица, от четирите краища на земята ще се стекат българи-юнаци под него.
— Пак ще река: лъжеш се, капитане. Само шепа хора ще се стекат. Голямото множество на народа ни не е узряло за всеобщо въстание. И туй го казвам като човек, който, преди да стигне до сливенското Братство, изтънко изучи хала на българина и българщината.
— Но нали нашата цел, на Братството де, беше пак битката за свобода, хаджи? — обърка се Мавроди Коджакара.
— Беше и още е — потвърди Селимински. — Но трябва най-напред да разбудим от робския сън толкоз люде, че да разчитаме на победа срещу османските пълчища. Не преди това.
— Прав е хаджи Иван — неочаквано се обади хаджи Молла. И сякаш изведнъж осъзнал с какви хора и за какво заговаряше, придоби толкова объркан и подплашен изглед, че, както думаше по-късно Мавроди, „жив да го оплачеш“. Бяно го разбра и му помогна:
— Изкажи се докрай, хаджи. Тук не сме християни и мохамедани, а само мъже. Всеки има право на свой възгляд и своя дума.
— Да, да — поощри го и Корзухин. — Любопитно е да чуем и такова мнение…
— Исках да кажа само едно — реши се да проговори отново бившият писар на аяна, но погледът му остана забит в земята. — Московците ще надвият в тази война, туй вече и слепите видяха. Още един път полумесецът ще се преклони пред кръста. Ала хич не се залъгвайте, Турция не е нито хилав, нито охтичав девлет, много сила има още в нея.