Пък и със самото Братство ставаше нещо необяснимо. Сега, когато то трябваше да излезе от сянката на кьошетата и от миришещите на плесен изби, за да стане вожд, знаме и бойна тръба на народа, Братството крееше, рушеше се като къща с проядени темели. Паскал и Мавроди Коджакара се писаха улинтири и хукнаха заедно с казаците да секат турски глави навред из Загорето; с тях отначало отиде и Цено Коньов, но още първата по-продължителна езда, го свали болен, върнаха го в каруца със сено и сега техните го тъпчеха пак с илачи, билки и отвари. Селимински напусна дома му и оттогаз почти не се срещаха — от онова, което стигаше до ушите на Бяно, личеше, че се е заплел в дрязги и дреболии и в тях прахосваше разум и сили. За Христодул Топракчиев се чу, че се наел да бъде снабдител на полка, който остана в Сливен, та непрекъснато скитал по търговски работи, не се свъртал в града. Пък хаджи Людскан, нали уж божем бе станал чорбаджия, губеше времето си в съвета на общинарите, дето в това объркано време нямаше никакъв глас и никой не го слушаше. С Добри Желязков Бяно се срещна само веднъж, и то всред множеството в двора на църквата „Свети Никола“; тълпата ги изхвърли един до друг, Добри му подхвърли едно шеговито-укорно: „Какво гледаш като обран поп?“ и човешкият поток отново ги раздели. Това ли, господи боже, беше преминалото през огън Братство? Онова, което поп Исидор кле пред кръста и меча?
Както обикновено, когато беше в настроение като днешното, краката му сами го поведоха по обиколката, която му бе станала привична — от къщи Бяно тръгваше нагоре и стигаше до Фърчиловата воденица, после свърваше надясно и през Ески Намазгях слизаше до Двата аслана, продължаваше през покрайнините, отминаваше Татар мезар на юг и някъде до Хамам джами и Кон баня излизаше до Куруча; само рядко се спущаше по течението на реката до воденицата на зет си Пею, най-често тръгваше нагоре по левия й бряг и някъде около Туз пазар или решаваше да отскочи до „Свети Никола“ да послуша пренията на човешкото гъмжило, или пък през Тевната чаршия и Машатлъка се прибираше у дома. Тази разходка той отдавна правеше съвсем механично; истината обаче е, че когато си я избра и я минаваше първите няколко пъти, Бяно имаше и едно тайно, свое си съображение — между Фърчиловата воденица и Двата аслана беше и улицата, дето живееше хаджи Рифат…
И случи се, че точно днес срещна Божура.
То стана на тесния и дълъг мегдан пред Бюлбюл ходжа джамия. Видя я пръв и прималял — не беше я виждал толкова отдавна! — спря неподвижен. Дали защото беше поотслабнала или поради, тъмните дрехи, Божура му се видя по-висока от преди. И посърнала, загубила предишната си свежест. Държеше някаква бохча — трябва да е пазарувала от дюкяна при Двата аслана — и свела към земята поглед, крачеше нагоре към дома на хаджи Рифат. Извървя така десетина стъпки, сетне, усетила настойчивия му поглед, вдигна очи…
Онова, което последва, Бяно никога не разбра, не успя да разтълкува. Когато го съзря, Божура остана неподвижна и като че се олюля — така биват хората, когато са пред припадък. Но тя не припадна. Само изпусна из ръце бохчата и понечи да се втурне към него. Но после червенина плисна върху лицето й, жената грабна бохчата си и се втурна, но не към него, а към дома на хаджи Рифат…
Кого видя Божура в неговото лице? Какво отначало я подтикна към него, а сетне я подгони към къщи? Кое предизвика небивалия й смут?
Улисан в тези въпроси, Бяно не забеляза как е извървял своята обиколка, кога е пресякъл Куруча и се е озовал сред навалицата в двора на църквата „Свети Никола“. Върна се към действителността едва когато чу собственото си име.
— Бяно Абаджи нека да каже! — извиси се гласът на Коста Топракчиев. — Той е устабашия на най-големия наш еснаф, няма човек, който да не го уважава. Нека той си каже думата!…
Бяно се обърка, изобщо не знаеше за какво спореха хората. И едва се измъкна с нещо като: „Не знам, не съм мислил още…“ Слава богу, не го молиха много-много. На камъка пред входа на храма скочи един човек и заговори високо, нервно, пресекливо. Бяно позна в него един от своите гости, дето бяха дошли с капитан Мамарчев. Заслуша се. Оня хвалеше капитана, напомняше подвизите му и изтъкваше, че Мамарчев и само Мамарчев най-подхожда за илчия в Едирнето. Не го дочакаха да свърши и отново извиси глас Коста Топракчиев, той пък припомняше учеността и разума на хаджи Иван Селимински. След него се обади Евтим чорбаджи Димитров. Спокойно и без крясъци Евтим каза, че когато през тези дни в Одрин ще се сключва мир между Московията и Турция, наистина трябва там да присъствува — както много пъти ги бе съветвал и генерал Монтрезор — представителство на Сливен, за да иска узаконяване на даруваната свобода; за това представителство Евтим предлагаше трима от общинарите („те отколе ръководят народните работи, умееха да ги изтръгват правдини дори от гъжвалиите, камо ли сега от братята-московци“), та затуй предлагаше баща си, хаджи Атанас хаджи Паскалев и — „за да не мисли някой (хвърли поглед към Селимински), че правят или искат нещо тайно от народа и народната поръка“ — хаджи Людскан хаджи Нойков, също чорбаджия и член на общината.