— Неприятна новина, ваше високопревъзходителство — започна още от вратата генералът.
— Неприятна ли генерале? — попита в отговор Дибич, без да отмества поглед от огледалото. — В ден като днешния?
— От Сливен, ваше високопревъзходителство. — Обручев приближи, но запази почтителното си държане. — Получи се съобщение, че сливенските българи са недоволни от клаузите на сключения от ваше високопревъзходителство мир и се готвят да вдигнат въстание.
Дибич отлепи поглед от огледалото. Обручев очакваше да срещне в него раздразнение или поне неприятна изненада, а видя само присмехулна недоверчивост.
— Монтрезор ли съобщи това, генерале? Откога поляците започнаха да се тревожат, когато нещо обещава да обърка нашите планове?
— Съобщението не е от генерал Монтрезор. Някакъв чорбаджия, преди войната бил първенец на християнското население в Сливен, съобщил за готвеното въстание на тукашния митрополит Герасим Критски, а той ни го предаде по доверен човек тази вечер. При това — добави дежурният генерал — митрополитът напълно гарантира за сигурността на информацията и за личността на информатора.
— А, това е вече друго нещо — каза Дибич. — Но не си заслужава да гледате толкова трагично на вестта, генерале. Българите нямат хора, които да оглавят едно въстание…
— Позволявам си да не се съглася с вас, ваше високопревъзходителство. Съобщението съдържаше името на капитан Буюкли…
— Капитан Буюкли? Не е ли онзи, който при Силистра?…
— Същият. Напуснал войската, установил се в Сливен и посветил силите си за подготовка на въстание. — Обручев помълча малко. — Капитан Буюкли не е фигура, която да бъде подценявана, ваше високопревъзходителство. Достатъчно е да си го спомним при Силистра…
Дибич вдигна чашата си и цяла минута наблюдава играта на кехлибарените отблясъци на искрометната течност в нея.
— И това не е за тревога, генерале. Заповядайте арестуването на Буюкли. Изпратете в Сливен някой по-безцеремонен майор с двеста казаци. Това е достатъчно. Да отведат Буюкли в Бургас. Нали вдругиден всички се отправяме нататък? — Обручев тракна токовете и се запъти към вратата, когато Дибич допълни лениво: — Впрочем подгответе още една заповед, генерале. Монтрезор да се завърне в полка си.
— А за комендант на Сливен? Кого ще благоволите да оставите за комендант на този важен център, ваше високопревъзходителство?
Негово високопревъзходителство помисли малко, после изпразни чашата си и се изкиска:
— На сливенци ще сторя голяма чест. Ще им изпратя един истински княз. Княз Дабиджа… — Дибич се престори, че не вижда усмивката на Обручев. — Но това не е така бързо, генерале, ще го уредим по обикновения служебен ред. Докато казаците трябва да заминат още тази нощ!
Генералът поздрави и излезе. Графът се намести по-удобно в креслото и отново спря размътен поглед върху образа си в огледалото. Но не можа да се върне към предишната приятна унесеност — един шум му подсказа, че не е сам в стаята. Извърна се. Беше камердинерът Степан.
— Какво? — вдигна вежди. — Друг посетител ли?
— Не, господарю.
— Тогава?
— Мога ли аз, вашият слуга, да запитам нещо, господарю?
Откакто го бе прибрал, обучил и произвел свой камердинер, Степан пръв път отваряше уста, без да е бил питан. Заинтригуван, фелдмаршалът го подкани:
— Говори, Степан!
Обикновено слугата имаше безизразното лице на слепец; сега то издаваше огромно вътрешно напрежение.
— Вярно ли е, господарю, че в мира, който подписахте, българите си остават роби, както досега?
Това бе последното, което Дибич бе могъл да очаква — Степан задаваше въпроси из областта на дипломацията!
— И ако е така? — попита. — Мигар те засяга? — Слугата помръдна по начин, който би трябвало да се разбира като: „А мигар смятате, че може да не ме засяга?“ — Аха, разбирам — снизходително рече Дибич. — Православие и така нататък.
— Вярно, православие и така нататък, господарю. Но не само това.
— Виж ти! Има, значи, и друго?
— Страх ме е, че него вече може да не разберете, господарю.
— Поне ще се опитам — кисело се засмя графът.
— Послушайте: нашите слова хлеб, воздух, вода, свобода, брат, бог, на български се изговарят хляб, въздух, вода, свобода, брат, бог… Малко ли е, господарю?
Наглед не беше нищо — езиковедски напъни на Степан и… толкоз. А в същност зад това „наглед нищо“ Дибич долови добре измерен намек за неговия неславянски произход. И усети как вълна̀та от гняв и смут отново удари в слепоочията му.