— Как му вика баба Нехиря? — попита Яна. — Манчо ли, как? Не можах да чуя хубаво.
— Остави — махна с ръка Божура. — Нали не съм му измислила име, всеки го зове, както му падне на езика. — И след малко: — Чух те да се хвалиш с живота си, Янке.
— Не излъгах. Просто не ми подобава щастието, което господ в безкрайната си милост отреди за мене. Знаеш ли, понякога даже се плаша. Не съм го заслужила, това щастие… Какво говоря? След онази злочестина трябваше да бъда последната, на която животът да се завърти към хубаво, пък аз черпя от щастието, и как още черпя — не с шепа, а с кривача… — Яна се сепна, пламна от смущение. — Прощавай рече тихо, — може би не трябваше да приказвам така пред тебе…
— Защо? — с учудване, което не можеше да не бъде искрено, попита Божура. — Аха, разбирам, ти мислиш, че ти завиждам…
— Не. Знам, че не си завистливка. Но така, както ти потръгна…
Божура се изсмя презглава.
— В къщата на обесения не се говори за въже, така ли? О, боже, на колко неправ път си!
— Искаш да кажеш?…
— Казвам го, и още как! Аз не се оплаквам от ориста си. И съм щастлива. Не, тази е слаба дума. Аз съм толкова щастлива, че за нищо не бих се съгласила да сменя ориста си с друга.
— Но ти… — объркано рече Яна. — Детето…
— Разбирам те, разбирам те — помогна й Божура. — Напомняш, че съм самотна, че съм прибрана тук по милост и че детето ми няма баща. А, да, и другото — че ме сочат с пръст и хвърлят върху мене всичките си мръсни думи. — Тя стори такъв жест, сякаш с ръка изтри всички тези злочестини. — На този свят комай щастието бива поне два вида, Яне: твоето щастие и моето. Твоето е щастието на тихото спокойствие и на дълговечността. От сърце ти пожелавам да го имаш още сто години. Но за себе си — не. За себе си искам моето.
— И какво е то, Божурке?
— Онова щастие, в което цялата изгаряш. Дето се изпепеляваш в пламъците му за един едничък миг, но в това тъй късо време си получила толкоз много, че си обогатена за този и за още десет живота.
Почти не говориха повече — разминали се бяха във всичко, в житейски път и в светоглед, та просто нямаха какво да си кажат.
И се разделиха след малко.
Не допущаха, че се бяха видели за последен път…
4
Както в „доброто старо време“, бяха се събрали в църковния метох. Напоследък се чувствуваха спокойни и сигурни в него — от както важните въпроси захванаха да се обсъждат по мегданите, новоизлюпените чорбаджии като Цено Коньов и хаджи Людскан хаджи Нойков престанаха да се мярват в съвета на общинарите. Изчакаха прислужника бай Замфир да изнесе таблата с празните филджани и едва тогава се отпуснаха в приказките си. Излишно е да казваме, че говореха по „елински“.
— Само едно зло остана — хаджи Иван Селимински — подхвана чорбаджи Пашо. — Отстраним ли него, всичко ще е наред.
— А не е ли по-просто да речем едно „майната му“ — подхвърли хаджи Никола Койчоолу — и да го оставим да си чупи главата? Щял да изселва людете? Нека да ги изсели и да се пръждоса заедно с тях, та да мирясаме, както едно време.
— Това — не! — отсече Евтим. Той още не беше избран за общинар, но напоследък неговата дума тежеше наравно с бащината му, ако не и повече. — Да те послушаме, хаджи, туй ще бъде все едно да отсечем клона, на който седим.
Но Койчоолу си знаеше своето:
— Хайде де, не те знаех, че толкоз милееш за торлаците, Евтиме.
— Милея ли? Да останеше на мене, не само щях да ги пусна да вървят по дяволите, ами щях да ги поръся с барут и да им ударя чакмака, толкоз милея за тях. Щях, ала не бива, не можем. Имаме нужда от тях. Какво ще правите вие, чорбаджиите, ако ги няма простаците, за да работят? Ще тръгнете да орете? Да копаете лозята? Ще седнете зад становете аба да тъчете? Ще станете налбанти, чобани, фурнаджии? Евтим започна кротко, но постепенно се разпали. — Торлаците са ни нужни, разберете го. Точно както чифчията има нужда от волове, за да оре земята…
— Както воловете!… — благосклонно се изкиска чорбаджи Желязко. — Ей, голям син си отчувал, Димитраки чорбаджи. Да ти е жив и здрав…
— Не е сега време за похвали — рече Димитраки, но личеше, че похвалата стигна до сърцето му.
— Та нали и аз казвах като Евтимовото — обади се отново чорбаджи Пашо. — Торлаците трябва да останат и единствената пречка за това е хаджи Иван Селимински, той ги подкокоросва за заминаване.