— Боже, в какво болно време живеем! — изпъшка Бяно, след като премисли новината. — Уж за радост и задружност се на̀дахме, пък тревогите съвсем ни разпиляха…
Наблизо до църковния двор се разделиха — Пею пак не пожела да го последва, та продължи нататък, към подножието на Хамамбаир.
От камъка пред входа на църквата разпалено говореше един четиридесетинагодишен мъж. Бяно го позна, позна и приказките му — беше Васил хаджи Михаилов, един от най-горещите привърженици на Селимински в пренията за бъдещето на сливналии. Словата му, слушани безброй пъти, бяха все за преселението в Московията. Бяно разблъска тълпата и се запромъква в нея, докато попадна на хаджи Людскан и Добри Желязков.
След Васил хаджи Михаилов на камъка се възкачи друг, трябва да беше на Бяновите години, строен и гъвкав, от глава до пети окичен с пищови и калъчи; нямаше богато и красиво слово, но личеше, че думите му извират направо из сърцето.
— Кой е този? — попита Бяно. Струваше му се, че го е виждал нейде…
— Бойчо Цеперански — отговори му хаджи Людскан. — Бил хайдутин при Цоню Брадатия, сега е сянка на Мамареца.
Сети се, знаеше го от дружината на Цоню войвода. Беше един от онези, с които се уговаряха на долапа…
Бойчо Цеперански припомняше всички теглила и унижения, препатени от османлиите, и приканваше народа да грабне оръжието и в „горда бран“, както подобава на „български левове“, „или да извоюваме сладката си свобода, или до един да положим кости“… Да, не отказваше, че могат да положат кости, но той самият вярваше в победата, — обходил много от българските земи и навред народът бил готов да се вдигне като един, стига да има кой да му даде пример и да го поведе. „Не е ли туй дело предопределено за вас, синовете на Сливен? — питаше той множеството. — Градът, който роди Христо войвода и Кара Съби, Злати Кокарчоолу и Конда войвода, Добри войвода и Индже Стоян, не трябва ли този град да бъде челник и тогаз, когато ще се трошат веригите на черната робия?…“ По разум и природна нагласа Бяно Абаджи беше по-близо до Селимински, ала сега искреното слово на Бойчо сякаш проникваше през порите на кожата му и го завладяваше. Като че същото ставаше и с още мнозина от слушателите. И точно тогава — много добре измерено, за да бъде неподготвено — се провикна един глас, за да развали магията:
— А дядо Иван? Защо не казваш нищо за дядо Иван, за царя? Защо премълчаваш, че ако народът се вдигне срещу султана, ще се вдигне и срещу Московията?
Тези умело подхвърлени забележки станаха повод всички да заговорят едновременно. Чуха се гласове на преданост към дядо Иван, но чу се и: „Бог да убие Цар Никулая!…“ Бойчо Цеперански се опита да продължи словото си, ала няколко ръце го смъкнаха от камъка. И дворът на църквата отново потъна в хаоса от ругатни, проклятия, закани, увещания, па и мръсни псувни…
Евтим се приведе към ухото на хаджи Никола Койчоолу:
— Узряха. Сега е цасът да ги уловим за носа и да ги поведем по насе зелание.
Той проследи как Койчоолу отиде до изправения на десетина крачки от тях даскал хаджи Илия, как му пошушна нещо и как с окуражително потупване по рамото го изпрати към входа на църквата.
— Сигурен ли си в даскала? — попита, когато вестоносецът се върна.
— Сигурен — потвърди хаджи Никола. — Не мозес си представи каква омраза храни към хадзи Ивана Селимински. Пък и аз се погризих да го, доподкокоросам…
Народът на Сливен наистина тачеше и почиташе стария учител хаджи Илия. И сега, като видяха достолепната му фигура, облечена в сукнено джубе и шуба от каръмски кожи, да приближава към камъка, гласовете утихнаха от само себе си.
Помогнаха му да се качи на камъка. Когато се извърна към тълпата, вече всички кавги и гюрултии бяха стихнали.
— Братия християни! — Така хаджи Илия започваше проповедите си в църквата. — Събрали сме се да решим крачката, която вкупом ще сторим след ден или месец. Дали тази крачка ще роди всеобщо добруване или всеобща гибел — то ще зависи от разума и трезвостта ни. Ала твърде много говорим ние братия християни, и много се свадим; слуша ли някои крамолите ни отстрана, ще рече, че имаме да избираме между хиляда друма. А отворим ли очите си за истината, ще видим, че друмовете са всичко на всичко само три. Единия, пътя на буната, най-хубаво го изрисува младият човек преди малко: всички да се вдигнем на горда бран или всички да умрем в нея, или завинаги да смъкнем веригите на робията. Вторият друм води към прокуденичествто: да зарежем родна стряха, с пот събиран имот, гробовете на майките и бащите си и да поемем към неизвестността на далечната чужбина.