… Като прекрачи нявгашния „Праг на блаженството“, лъхна го замайващ мирис на гюл, на женска плът, на развихрена чувственост, на похот — вечният и душен мирис на богат харем.
Посрещна го само Зюлфие, първата и най-старата от жените му. Посрещна го с яшмак на лицето — знаеше, че е овехтяла, погрозняла и че Тахир не е дошъл за нея. Тя го настани на една педя дебелия китеник, подреди атлазените възглавници зад гърба му, поднесе тепсии с шербет, дондурма, малебие и баклава и безмълвно се оттегли. Тахир ага не посегна към тепсиите; тръпките му бяха престанали, но вместо тях сега усещаше учестено тупане в слепоочията.
От съседната стая долетя нежна мелодия на саз, прилична на запъхтяно от възбуда женско дишане — свиреха „Пенджеренде бир бейаз…“, любимата му песен. После една завеса се открехна и пред аяна се появиха три от жените му — Гюлсума, Юммю и Мюнесер — и закършиха гъвкави снаги под припева на музиката, а полупрозрачните им свилени ризи и шалвари подсказваха всяка извивка, всяка примамна закръгленост под тях. Жените, зажаднели за мъжка близост, се мъчеха да се направят по-привлекателни, да изтъкнат своите прелести. Мюнесер, отхвърлила глава назад, за да развее коприненочерните си къдри, с леки движения поклащаше набъбналата си знойна гръд; втората, Гюлсума, извръщаше към него полуотворената си нар-уста и двата реда седефени зъби; Юммю…
Мъжът скочи напред, улови Юммю и не я завлече, а се стовари заедно с нея върху китеника. Ръката му с отдавна несещана нетърпимост разкъса паежиненотънките й дрехи. Гюлсума се изсмя, гръдно и задъхано, а Мюнесер приклекна до него и загъделичка с език ухото му…
9
Стоян Шопов бе казал, че ще го изведе само до края на града, но не спря до последните къщи на Ново село, а го придружи далеч в полето. Вървяха двамата в тъмното, препъваха се по камънаците, но не проговаряха — свидлив на думи бе клуцохорчанинът. Едва като стигнаха до началото на Хайдушката пътека, те поседнаха на земята, Стоян Шошов издума няколко пестеливи приказки, накара го да ги повтори и се разделиха.
И точно по същото време, когато, уморен от насладата и упоен от измамната тишина на Сливен, Тахир ага задрямваше върху китениците на харемлъка си, Манол не потегли, а се втурна нагоре по стръмната, измита от дъждовете пътека. Но като измина стотина крачки, стъпките му натежаха, задъха се; млад, пъргав и силен беше Силдаровият син, но по такава върла пътека би видяла зор и планинска коза. След още петдесетина крачки спря, избърса с ръкав потта от лицето си, почака да се усмири учестеното му дишане. Когато кръвта престана да чука в ушите му, Манол долови хилядите шумове на планинската тишина. И потръпна. Не, не беше от страх; поне не беше оня безпаметен страх, който те кара ни в клин, ни в ръкав да вършиш какви ли не щуротии. Той само се почувствува сам, запокитен сред една катранена бездна, изпълнена с какви ли не опасности. Ръката му неволно посегна към дръжката на пищова, но той я изтегли рязко — засрами се от себе си. После се огледа. Очите му различиха мътната белота на пътеката, но всичко наоколо тънеше в непрогледен мрак. Изпита желание да запее (така правеше някога, като дете, когато нощем се боеше от караконджоли и върколаци), но си спомни наставленията на бай Стоян и яростно стисна зъби. После му се прииска вече да подаде хайдушкия знак. И това не стори — ятакът на Генчо Къргов войвода му бе поръчал първият знак да бъде отвъд Керемидената къшла, някъде около баира при „Жабата“ — не по-рано! — и да го повтаря после на всеки четиридесет-петдесет крачки. За какъв юнак се имаш, Маноле, щом още се плашиш от призраци и таласъми?
Пое отново по стръмнината, но сега вече по-бавно, с отмерена крачка. И повторно спря чак когато различи изкорубения покрив на къшлата. Зарадва се — рече си, че най-трудното е минало. И някак си по-леко стигна баира при „Жабата“. Там сви ръце във фуния около устата си и три пъти изписка като горска сова, после намери два камъка и три пъти ги похлопа един о друг. Ослуша се. Планината му отговори с песен на щурци и със сънно прошумяване на листа и шубраци, но нито глас, нито ответ на знака му. Ами ако дружината на Генчо Къргов не е по тези моста? Ако се е прехвърлила другаде, без да обади на ятака си? Като си каза тези неща, Манол — такъв си беше той, твърдоглав и неизпълнителен — стори нарушение на заръките. Стоян Шошов му бе наредил: един знак при „Жабата“, а сетне все по един на всеки петдесетина крачки. А той още тук повтори знака — нови три изписквания на сова и три почуквания на камъни. Но пак не получи уговорения отговор. И като въздъхна, тръгна отново по върлото…